– Какво каза? – попитах преводачката си.
– Избира юмруци, а не колана. Мъж може да предпочете това, жена – не.
– Юмруци?! – Нямах време за още въпроси. Изпълнителят на присъдата засили юмрук с размерите на бут пушена шунка и го заби в корема на Джейми, който се преви и се задави, останал без дъх. Мъжът изчака Джейми да се изправи, приближи се и нанесе няколко бързи удара в ребрата и ръцете. Джейми не правеше опит да се защити и само местеше центъра на тежестта си, за да не падне.
Последва юмрук в лицето. Трепнах и несъзнателно затворих очи, когато Джейми отметна глава. Изпълнителят на наказанието чакаше между ударите, като внимаваше да не събори младежа и да не го удря твърде често на едно и също място. Беше премислен побой, така че да насини и нарани, ала не и да осакати. Едно от очите на Джейми се подуваше и той дишаше тежко, но иначе не изглеждаше особено зле.
Наблюдавах на тръни, да не би някой удар да нарани повторно рамото. Превръзките ми още държаха, ала при такъв развой – едва ли задълго. Колко щеше да продължи? Всички се бяха смълчали и се чуваше само глухият сблъсък на плът в плътта и тихи стенания.
– Малкия Ангъс ще спре при първа кръв – прошепна госпожа Фиц, догадила въпроса ми. – Обикновено когато му счупи носа.
– Варварщина – изсъсках яростно. Неколцина край нас ни изгледаха укоризнено.
Изпълнителят явно беше решил, че наказанието е продължило колкото е нужно. Засили се и нанесе мощен удар – Джейми се олюля и падна на колене. Двамата пазачи избързаха да го изправят на крака и когато вдигна глава, от разбитата му уста капеше кръв. Тълпата избухна в облекчени разговори, а изпълнителят се отдръпна, доволен от изпълнената присъда.
Един от пазачите придържаше Джейми за ръката и го шамаросваше, за да му избистри главата. Момичето не се виждаше никакво. Джейми отново вдигна глава и впери поглед право в гиганта. За мое изумление отново се усмихна – окървавените устни помръднаха.
– Благодаря – рече той с мъка и се поклони, преди да се обърне. Тълпата върна интереса си към Големия Макензи и следващия казус.
Джейми излезе през вратата в отсрещния край на залата. Беше ми по-важен от раздаването на правосъдие, така че си взех довиждане с госпожа Фицгибънс и си проправих път към него.
Настигнах го в малък страничен вътрешен двор – подпираше се на един кладенец и попиваше кръв от устата си с крайчеца на ризата.
– Ето, вземи това – подадох му кърпичка от джоба си.
– Мхъ. – Приех сумтенето за благодарност.
Вдигаше се бледо, мътно слънце и на светлината му внимателно огледах младежа. Разцепена устна и зле подуто око бяха най-тежките контузии, макар че отпечатъците по челюстта и врата му също щяха да посинеят скоро.
– Прехапал ли си се?
– Мхъ. – Той се наведе и отворих устата му, като внимателно обърнах долната устна – дълбока резка и малки следи от зъби, от които се процеждаха кръв и слюнка.
– Вода – рече той с мъка и попи кървавата струйка по врата си.
– Да. – За щастие на ръба на кладенеца имаше кофа с купичка. Джейми изплакна уста и плю няколко пъти, след това си наплиска лицето.
– Защо го направи? – попитах.
– Кое? – Той се поизправи и обърса лице с ръкава си. Опипа леко устната си и потръпна.
– Защо предложи да те накажат вместо момичето. Познаваш ли я? – Не исках да любопитствам твърде много, но държах да узная в какво се корени донкихотовският жест.
– Мярвал съм я. Не сме си говорили.
– Тогава защо?
Той сви рамене, от което също потръпна.
– Голям срам щеше да е за нея да я бият в Залата. За мен е по-лесно.
– По-лесно? – повторих удивено, докато се взирах в разнебитеното му лице. Той проверяваше целостта на ребрата си, но вдигна глава и ми се усмихна лекичко.
– Да. Много е малка. Щеше да е посрамена пред всичките си познати и това дълго щеше да я мъчи. Мен само ме поочукаха, ще ми мине за ден-два.
– Но защо ти? – попитах. Въпросът сякаш му се стори странен.
– Защо не аз?
„Защо не ти ли? – прииска ми се да извикам. – Защото не я познаваш, тя нищо не значи за теб. Защото вече си ранен. Защото се иска много специален кураж, за да стоиш насред пълна зала и да позволиш огромен мъж да те налага в лицето, независимо от мотива ти.“
– Ами, мускетна сачма през трапецовидния мускул може да се счита за добра причина да не го направиш – отбелязах сухо.
Това като че ли го разведри и той докосна раната си.
– Трапецовиден, така ли се казва? Не знаех.
– Ах, ей те, момче! Намерили сте се с лечителката. Може би няма да ти трябвам тогава. – Госпожа Фицгибънс се клатушкаше, леко странично, през тесния вход към дворчето. Държеше поднос с няколко буркана, голяма купа и чиста ленена кърпа.