– Само му дадох малко вода – рекох. – Мисля, че не е лошо ранен, но не съм сигурна какво мога да сторя за него, освен да му измия лицето.
– Ах, все нещо може да се направи – рече тя спокойно. – Това око, например. Дай да погледна, момче.
Джейми услужливо приседна на ръба на кладенеца и обърна лице към нея. Месестите пръсти на жената докоснаха лилавия оток и оставиха бледи следи, които бързо изчезнаха.
– Още кървиш под кожата. Пиявиците ще помогнат. – Вдигна похлупака на купата, разкривайки няколко плужека, дълги около пет сантиметра и покрити с неприятна на вид течност. Тя загреба две от създанията и притисна едното в плътта под веждата, а другото – точно под окото.
– Когато синината се образува докрай, пиявиците не вършат работа – обясни ми тя. – Но ако такова подуване расте, значи кръвта още тече под кожата и пиявиците могат да я изсмучат.
Наблюдавах удивена и отвратена.
– Не боли ли? – попитах Джейми. Той поклати глава и плужеците се заклатушкаха гнусно.
– Не. Малко е студено, нищо повече.
Госпожа Фиц се суетеше с бурканите и бутилчиците си.
– Хората не използват пиявиците както трябва. Много помагат понякога, но ако знаеш как. Използваш ли ги на стара синина, пият здрава кръв и не вършат работа. И трябва да внимаваш, да не са твърде много наведнъж. Ще отслабят някой болен, особено ако вече е загубил кръв.
Слушах внимателно и запомнях, но искрено се надявах да не се налага да ги използвам.
– Сега, момко, изплакни си устата с това. Ще прочисти раните и ще облекчи болката. Отвара от върбова кора – обясни ми, – с малко стрит корен от перуника.
Кимнах. Помнех смътно от една стара лекция по ботаника, че върбовата кора съдържа салицилова киселина, активната съставка в аспирина.
– Върбовата кора няма ли да засили кървенето? – попитах.
Госпожа Фиц кимна одобрително.
– Да. Така става понякога. Затова после му даваш жълт кантарион в оцет. Той спира кръвта, ако го набереш по пълнолуние и хубаво го смачкаш. – Джейми послушно изплакна уста с оцетния разтвор, а очите му се насълзиха.
Пиявиците се бяха напили и се бяха се подули четворно на размерите си. Тъмната им сбръчкана кожа беше изопната и лъщеше – приличаха на мокри речни камъчета. Едната ненадейно падна и отскочи от земята в краката ми. Госпожа Фиц ловко я вдигна, въпреки килограмите си, и я пусна в купата. Хвана внимателно другата точно зад челюстите и леко подръпна.
– Не трябва твърде силно – рече тя. – Понякога се пукат. – Потръпнах неволно. – Но ако са почти пълни, лесно се откачат. Не искат ли, остави ги да паднат сами. – Пиявицата наистина се откачи лесно, оставяйки след себе си тънка струйка кръв. Обърсах раничката с крайчето на кърпата, потопено в оцетния разтвор. С изненадана установих, че пиявиците са помогнали – подуването бе спаднало значително, а окото почти можеше да премигва. Госпожа Фиц го огледа критично и реши да не използва още пиявици.
– Утре на нищо няма да приличаш, момко, дума да няма – рече тя, клатейки глава, – но поне ще виждаш с това око. Трябва ти парче сурово месо на отока и супа с малко пиво, да те подсили. Ела след малко в кухнята, ще ти намеря нещо. – Взе подноса и направи кратка пауза. – Хубаво, че го направи, момко. Лери ми е внучка, знаеш. Благодаря ти вместо нея. Дано и тя се сети, ако има някакво възпитание. – Потупа Джейми по бузата и се отдалечи с тежка стъпка.
Огледах го внимателно – старинният лек си беше свършил работата чудесно. Клепачът имаше почти нормален цвят и съвсем леко се беше подул, а раната в устната бе чиста, само малко по-тъмна от останалата тъкан.
– Как се чувстваш? – попитах.
– Добре. – Сигурно съм го изгледала недоумяващо, защото той се усмихна, леко, за да щади устата си. – Само синини са. Отново ти благодаря – лекуваш ме за трети път в три дни. Сигурно си мислиш, че само белята си търся.
Докоснах една морава следа на челюстта му.
– Не си я търсиш. Но и не бягаш от нея. – Нещо жълто-синьо се мярна в края на дворчето. Идваше момичето, Лери. Спря, щом ме видя.
– Мисля, че някой иска да говори с теб насаме – рекох. – Ще те оставя. Но още утре може да свалим превръзките на рамото ти. Ще се видим тогава.
– Да. Отново ти благодаря. – Леко стисна ръката ми за довиждане. Тръгнах си, като пътьом огледах с любопитство момичето. Отблизо беше още по-хубава, с яркосини очи и кожа като розов цвят. Когато погледна Джейми, сякаш цялата се озари. Запитах се дали галантният му жест е бил чак толкова алтруистичен.
На следващата сутрин ме събудиха писукащи птички и суетящи се хора. Облякох се и се ориентирах из ветровитите коридори на път към залата. Тя отново се беше превърнала в трапезария и слугите разнасяха огромни котели с каша и пити на жар, поръсени с меласа. Ароматът на топла храна бе толкова силен, че човек можеше почти да се облегне на него. Още не се ориентирах съвсем добре, но закуската ме укрепи достатъчно, за да поизследвам.