Когато ни видя, гръмоносното му изражение се смени с такова на учтиво гостоприемство, макар да стана ясно, че не сме се появили в най-подходящия момент. Кошницата с обяд, предвидливо дадена ни от госпожа Фиц, която наистина познаваше младите мъже, му върна голяма част от доброто настроение.
– Добре де, успокой се, зверче проклето – скара се той на кобилата, която още не се бе укротила. Джейми изпрати младия Алек да си ходи с приятелско пляскане по врата, взе от земята одеялото на кобилата, изтръска го от прахта и го разстла пред мен.
Тактично реших да не споменавам премеждията с животното, а налях бира и извадих няколко парчета хляб и сирене.
Той яде много съсредоточено, което ми напомни за отсъствието му от трапезарията преди две вечери.
– Проспах го – каза той, когато го попитах. – Когато те оставих, заспах веднага и се събудих чак вчера по зазоряване. Вчера след Залата поработих и седнах на бала слама, за да отпочина преди вечеря. – Засмя се. – Събудих се тази сутрин, още тук, а един кон ми гризеше ухото.
Стори ми се, че почивката му се е отразила добре – синините от вчера тъмнееха, ала край тях кожата бе с хубав цвят, пък и апетитът му беше голям.
Той привърши храната и обра с навлажнен пръст трохичките от ризата си.
– Добър апетит имаш – казах през смях. – Ако нямаше друго, сигурно щеше да ядеш трева.
– Ял съм трева – съвсем сериозно отвърна той. – Не е лоша, но не засища.
Изненадах се и помислих, че се шегува.
– Кога?
– Зимата, по-миналата година. Живеех без подслон – в гората, – с... с едни момчета, правихме набези през границата. Повече от седмица никак не ни вървеше, нямахме храна. От време на време някой пастир ни даваше пита, но тези хора са толкова бедни, че най-често нямат какво да споделят. Но все ще намерят по нещо, дори за непознат. Двайсетима обаче идват в повече, дори за гостоприемството на един планинец.
Той се ухили ненадейно.
– А чувала ли си... не, едва ли. Щях да попитам дали си чувала каква молитва казват пастирите.
– Не. Каква е?
Той отметна косата от очите си и изрецитира:
Хайде, сядайте на масата, да не ви събирам с пръчка,
яжте колкото коремът ви държи,
в корема, не в торбата.
Хайде, да не ви събирам с пръчката. Амин.
– Не в торбата ли? – попитах разбиращо.
Той потупа кожената торба на колана си.
– Тази.
Посегна към стрък дълга трева и го изкорени. Завъртя го между длани и главата на стръка се откъсна.
– Късно дойде зимата тогава и беше мека, иначе нямаше да издържим. Обикновено се намираше по някой заек – ядяхме ги сурови, когато не можехме да рискуваме с огън. Понякога хващахме дори дивеч, но тогава от дни не бяхме попадали на нищо.
Белите му зъби сдъвкаха стръка трева. Аз също откъснах един и го гризнах от края. Беше сладко-кисел, но не повече от 2-3 сантиметра ставаха за ядене.
Джейми хвърли остатъка от своя стрък, откъсна още и продължи да разказва:
– Беше навалял малко сняг няколко дни по-рано – само тънък слой под дърветата, навсякъде другаде – кал. Търсех плесени, нали знаеш, големите оранжеви неща, дето растат в основата на дърветата. Пробих снега с крак и стигнах до парче трева между две дървета. Явно от време на време там е греело слънце. Обикновено сърните изриват снега и я изяждат тревата чак до корените. Още не бяха стигнали до тази и си помислих: „Ако те презимуват така, защо не и аз?“ Бях толкова гладен, че бих си сварил обувките, но ми трябваха, тъй че ядох трева, чак до корените, като сърна.
– От колко време бяхте без храна? – попитах удивена.
– Три дни без нищо и седмица с по шепа каша: овес и мляко. Да – рече той, замислено загледан в стръка трева в ръката си, – зимната трева е жилава и кисела, не като тази, но не ми пречеше. – Внезапно ми се ухили широко. – Обаче не обърнах внимание на това, че сърните имат четири стомаха, а аз само един. Ужасно ме присви и дни наред имах газове. Един от по-старите ми каза, че ако ще ям трева, трябва първо да я сваря, но тогава не го знаех. И да го знаех, бях твърде гладен, за да чакам. – Той стана и се наведе да ми подаде ръка: – По-добре да се връщам на работа. Благодаря за храната, моме. – Връчи ми кошницата и се запъти към конюшните, а косата му лъщеше на слънцето като купчина златни и медни монети.
Върнах се бавно в замъка. Мислех си за хората, които живеят в студената кал и ядат трева. Чак във вътрешния двор се досетих, че съвсем съм забравила за рамото му.