1 Част от шотландската народна носия. – Бел. прев.
7. КИЛЕРЪТ НА ДЕЙВИ БИЙТЪН
С изненада установих, че един от хората на Колъм ме чака при портата на замъка. Господарят щял да ми е задължен, ако съм го била посетила в покоите му.
Там дългите прозорци бяха отворени и вятърът свистеше през клоните дърветата и нахлуваше в помещението. Сякаш още бях навън.
Колъм пишеше нещо на писалището си, но спря веднага и стана, за да ме посрещне. След като ме попита как съм и дали съм в добро здраве, той ме поведе към клетките до стената, където се полюбувахме на малките обитатели, които подсвиркваха и подскачаха сред листата, превъзбудени от вятъра.
– Дугал и госпожа Фиц твърдят, че сте много умела целителка – вметна Колъм, като пъхна пръст в металната мрежа на клетката. Навярно свикнала, малка сива овесарка се спусна и се приземи леко на него, стисна то с малките си нокти и разпери криле за равновесие. Колъм леко я погали по главата с мазолест пръст на другата си ръка. Това ме учуди – не приличаше на човек, който би вършил черна работа.
Свих рамене.
– Не се иска особено умение, за да превържеш повърхностна рана.
Той се усмихна.
– Може би, но пък се иска умение да го сториш в пълен мрак край пътя, нали? А госпожа Фиц казва, че сте наместила пръста на един от малчуганите и сте превързала опарената ръка на една от помощничките ѝ в кухнята.
– И това не е особено трудно – отвърнах, като се чудех накъде бие. Той направи знак на един от прислужниците си, който бързо извади малка покрита купа от едно чекмедже. Свали похлупака и започна да пръска семената през мрежата. Птичките скочиха от клоните и заподскачаха по пода като топки за крикет, а овесарката се присъедини към тях.
– Нямате връзки с клана Бийтън, нали? – попита той. Спомних си въпроса на госпожа Фицгибънс при първата ни среща. Беше ме попитала същото.
– Никакви. Какво общо имат те с медицината?
Колъм ме изгледа изненадан.
– Не сте чувала за тях? Целителите от клана Бийтън са всеизвестни сред планинците. Пътуващи знахари. Всъщност известно време един от тях беше отседнал тук.
– Беше? Какво му се е случило? – попитах.
– Умря – отвърна Колъм, без да се церемони. – Разболя се от треска и си замина за по-малко от седмица. Оттогава не сме имали лечител, с изключение на госпожа Фиц.
– Тя изглежда много веща – рекох, като се сетих колко ефикасно се бе справила с нараняванията на Джейми. Оттам пък се сетих какво ги беше предизвикало и ме заля вълна неприязън към Колъм. Неприязън и предпазливост. Този мъж беше законът, жури и съдия за хората във владенията си – и очевидно бе свикнал да получава каквото поиска.
Той кимна, още вглъбен в птиците. Пръсна остатъка от семената в посоката на закъсняло сиво-синьо коприварче.
– О, такава е. Много я бива в тези неща, но си има твърде много работа и така, да командва целия замък и мен – каза той и ми се усмихна очарователно. – Чудех се, след като понастоящем нямате толкова работа, дали бихте погледнала какво е оставил след себе си Дейви Бийтън. Може да се досетите за какво служат някои от церовете му.
– Ами... сигурно бих могла. Защо не? – Всъщност вече се отегчавах от настоящия си маршрут между градината, помещението за дестилиране на алкохол и кухнята. Любопитно ми беше да видя какво е считал за полезно покойният господин Бийтън.
– Аз или Ангъс можем да заведем дамата, сър – предложи прислужникът.
– Не го мисли, Джон – каза Колъм и с внимателен жест го отпрати. – Сам ще заведа госпожа Бюшамп.
Напредъкът му надолу по стълбите беше бавен и очевидно болезнен. Ала не поиска помощ и аз не му предложих.
Работната стая на Бийтън се оказа в отдалечено кътче на замъка, скрито зад кухните. Бе близо само до гробището, където сега се помещаваше самият Бийтън. Тясната тъмна стаичка се намираше при външната стена на замъка и единственият прозорец беше просто процеп високо в една от стените, така че плосък лъч светлина разделяше мрака под тавана от сумрака в останалата част от стаята.
Взирайки се над рамото на Колъм в удавените в сенки кътчета, забелязах висок килер с десетки малки чекмеджета, всяко с надпис. Буркани, кутии и стъкленици с всякакви форми и размери бяха старателно подредени на рафтовете над един тезгях, където покойният Бийтън явно бе смесвал лекарствата си, ако можех да съдя по петната и хваналото коричка хаванче.
Колъм влезе преди мен. Прашинки блещукаха на светлината и се носеха нагоре, раздвижени от присъствието ни, сякаш влизахме в току-що отворена гробница. Той постоя, за да привикнат очите му, и продължи бавно, като се оглеждаше. Стори ми се, че не беше влизал тук.