Наблюдавах го, докато напредваше несигурно през стаята, и казах:
– Знаете ли, масажът би помогнал. За болката, имам предвид.
Сивите му очи проблеснаха и за миг ми се прииска да не се бях обаждала, но изражението му почти веднага доби познатия вид на любезно внимание.
– Трябва да е силен – продължих, – особено в основата на гръбнака.
– Знам – отвърна той. – Нощем го прави Ангъс Мхор. – Той се поспря и прокара пръст по една от стъклениците. – Значи наистина знаете немалко за лечителството.
– По-скоро малко. – Внимавах, за да не се налага да ме изпитва, като ме кара да разпознавам лекарствата в помещението. На етикета на стъкленицата в ръката му пишеше ПУРЛЕС ОВИС. Кой знае какво беше това! За щастие той върна стъкленицата на мястото ѝ и прокара предпазливо ръка по прахта, покрила един голям сандък до стената.
– Отдавна никой не е идвал тук – каза той. – Ще кажа на госпожа Фиц да изпрати някое от девойчетата да поразчисти.
Отворих вратата на един скрин и се закашлях сред облак прах.
– Да, добра идея – съгласих се. На долния рафт на скрина забелязах дебел том, подвързан със синя кожа. Вдигнах го – под него имаше книга, подвързана с евтин черен плат и много износена по краищата.
Тя се оказа служебният дневник на Бийтън, където спретнато бе записал имената на пациентите си, подробности за болежките им и предписаното лечение. Методичен човек, отбелязах с одобрение. Една от записките гласеше: „Втори февруари, 1741 г. Сара Греъм Макензи, рана на палеца. Причина – убола споменатия пръст на вретено. Лечение с преварен полски джоджен, както и лапа от една част бял равнец, жълт кантарион и цветчета от мише ухо, смесени с фина глина за основа. Мише ухо? Бял равнец? Навярно се намираха в някой от съдовете край мен.
– Палецът на Сара Макензи заздравя ли? – попитах Колъм, като затворих книгата.
– На Сара ли? Хм. Не, мисля, че не.
– Наистина? Чудя се какво се е случило. Може да го погледна по-късно.
Той поклати глава и ми се стори, че прочетох в погледа му мрачно веселие.
– Защо? – попитах. – Да не би да е напуснала замъка?
– Може да се каже – отвърна той. – Мъртва е.
Зяпнах го, а той закрачи обратно към прага.
– Надявах се, че ще се справите по-добре от покойния Дейви Бийтън, госпожо Бюшамп. – На прага той се обърна към мен със язвително изражение. Лъчът светлина го улови като прожектор. – Трудно бихте се справила по-зле – добави и се скри в мрачния коридор.
Обходих няколко пъти тясната стаичка, като оглеждах всичко. Навярно повечето неща бяха боклуци, но може би щях да открия нещо полезно. Извадих едно от малките чекмеджета в шкафа с лекарствата и освободих облак камфорен прах. Е, това беше полезно, няма що. Върнах чекмеджето на мястото му и избърсах пръсти в полата си. Може би трябваше да почакам прислужниците на госпожа Фиц да разчистят, преди да продължа.
Взрях се в сумрачния коридор. Беше празен и тих. Но не бях така наивна, та да вярвам, че наблизо няма никого. Дали заради заповедите или тактичността си, тези, които ме наблюдаваха, не се натрапваха. Но ме наблюдаваха. В градината ме наблюдаваха. Наблюдаваха ме, докато изкачвах стълбите – все някой поглеждаше скришом към мен, за да види в коя посока вървя. Още при пристигането си не пропуснах да забележа въоръжените пазачи под стрехите. Не, със сигурност нямаше да ми позволят да си тръгна, а какво остава да ми дадат средства и кон.
Въздъхнах. Поне бях сама, засега. А наистина имах нужда от малко усамотение.
Неведнъж бях опитвала да мисля за всичко случило се след преминаването ми през каменния кръг. Ала тук нещата се развиваха с такава скорост, че почти нямах време за себе си, освен когато спях.
Но сега като че ли най-после можех да помисля на спокойствие. Отдръпнах прашния сандък от стената и седнах на мястото му, облегната на камъните. Бяха много здрави. Опрях длани в тях и се опитах да си спомня всяка подробност от каменния кръг.
Крещящите канари бяха последното, което наистина си спомнях. Дори в това се съмнявах. Крясъците бяха продължили и след това. Възможно бе звуците да не са идвали от самите камъни, а от... нещото... в което бях пристъпила. Кръгът някакъв портал ли представляваше? Към какво? Каквото и да беше, нямах думи, с които да го опиша. Процеп във времето навярно, защото съвсем очевидно в един момент бях тогава, а в следващия – сега, като камъните бяха единствената връзка.
И звуците. Макар и стъписващи, сега ми се струваше, че много наподобяваха звуци на битка. Полевата болница, в която работех, бе бомбардирана три пъти през Войната. Макар да знаехме, че паянтовите стени на временните здания няма как да ни защитят, лекарите, сестрите и санитарите се втурваха вътре и се скупчваха заедно за кураж. Куражът е много скъп, когато на метри от теб пищят снаряди и се взривяват бомби. И този вид ужас е най-близкото до онова, което усетих при кръга.