Тогава осъзнах, че всъщност си спомням някои неща за самото пътуване, макар и много бегло. Спомних си чувството, че се боря физически, сякаш хваната в течение. Борих се с него, каквото и да бе то. В това течение имаше и образи. Не точно визуални, а по-скоро като недовършени мисли. Някои ме ужасяваха и затова се борех с тях, докато... преминавах. Дали не съм се носила към други? Струваше ми се, че се бях стремила някак да изплувам. Дали не бях избрала да се появя тук, защото предлагаше убежище от водовъртежа?
Тръснах глава. Така не стигах до отговори. Нищо не ми беше ясно, освен стремежът ми да се върна при каменния кръг.
– Госпожо? – Плах гласец ме принуди да вдигна глава. Две момичета, на не повече от седемнайсет, ме гледаха срамежливо оттатък прага. Бяха облечени в грубо платно, носеха дървени обувки, а на главите си имаха забрадки. Девойката, която се беше обадила, носеше четка и няколко сгънати парчета плат, а другата – димяща кофа. Момичетата на госпожа Фиц, които щяха да почистят стаята.
– Нали няма да ви пречим, госпожо? – попита притеснено едното.
– Не, не – уверих ги. – И бездруго си тръгвах.
– Пропуснахте обяда – уведоми ме другото момиче. – Но госпожа Фиц ми каза да ви кажем, че в кухнята има храна. Когато искате, да отидете.
Хвърлих поглед към прозореца в края на коридора. Слънцето леко преваляше и рязко усетих глад. Усмихнах се на момичетата.
– Може и така да сторя. Благодаря.
Отново занесох обяд на Джейми, опасявайки се, че иначе отново ще забрави да яде. Докато седяхме на тревата и той се хранеше, го попитах защо е живял сред пущинаците и е крадял добитък по границата. Достатъчно бях видяла и от посетителите от съседните села, и от жителите на самия замък, за да знам, че Джейми е отгледан в по-благородна среда и е много по-добре образован. Като че ли идваше от заможно семейство, ако съдех по описанието на фермата му. Защо бе тъй далеч от дома?
– Аз съм престъпник – каза той, сякаш се изненада, че не зная. – Англичаните са обявили награда от десет златни лири за главата ми. Не колкото за някой бандит, който граби по пътищата, но и повече от джебчия.
– Само за възпрепятстване на реда? – Не можех да повярвам. Десет златни паунда бяха половината приход от малка ферма. Не си представях как един избягал затворник би струвал толкова на англичаните.
– О, не. И за убийство. – Задавих се с хапката хляб и кисела краставичка. Джейми ме потупа по гърба, докато можех отново да продумам.
С насълзени от усилието очи попитах:
– К-кого си убил?
Той сви рамене.
– Ами, малко е необичайно. Всъщност не убих този, заради чието убийство обявиха наградата. Но пък съм видял сметката на няколко червенодрешковци, така че не е несправедливо.
Той направи пауза и пораздвижи рамене, сякаш ги търкаше в невидима стена. Бях забелязала, че му е навик, когато първата сутрин в замъка се погрижих за рамото му и зърнах белезите по гърба му.
– Беше при форт Уилям. Ден-два не можех да се движа, след като ме биха втория път, а от раните ме хвана треска. Когато отново можех да стоя прав, някои... приятели се постараха да ме измъкнат, по начин, който по-добре да не описвам. Така де, вдигнахме малко врява и един старши сержант беше застрелян – по една случайност този, които ме беше бил първия път. Не бих го застрелял – нямах нищо лично против него, а и бях твърде слаб, за да правя каквото и да било, освен да се държа за коня. – Широката му уста се присви, а устните му изтъняха. – Макар че, ако беше капитан Рандал, щях да се постарая.
Той отпусна рамене и ленената риза се опъна по гърба му. Сви рамене и продължи:
– Но обвиниха мен. Затова сам не се отдалечавам от замъка. Толкова високо в планините не е никак вероятно да попаднеш на английски патрул, но често прекосяват границата. А я има и Стражата, макар че не приближават замъка. Колъм няма нужда от услугите им, има си собствени хора. – Той се усмихна и прокара пръсти през късо подстриганата си коса, така че тя щръкна като ярки таралежови бодли. – А и не съм точно незабележим, виждаш. Съмнява ме в самия замък да има доносници, но из селата може и да се намират някои, които с радост биха ме предали на англичаните за няколко пенса – ако знаеха, че съм издирван. Сигурно си се досетила, че не се казвам Мактавиш?