– Колъм знае ли?
– Че съм престъпник ли? О, да, знае. Повечето хора по тези краища сигурно знаят – нещата във форт Уилям предизвикаха доста шум тогава, а новините тук пътуват бързо. Само че не знаят, че англичаните търсят точно Джейми Мактавиш – стига някой, който знае истинското ми име, да не ме види. – Косата му стърчеше по абсурден начин. Силно ми се прищя да я пригладя, но устоях на изкушението.
– Защо носиш косата си така? – попитах ненадейно и се изчервих. – Съжалявам, не е моя работа. Просто се зачудих, понеже повечето от другите я носят дълга...
Той сплеска бодличките си, малко смутен.
– И моята беше дълга. Сега е така, защото монасите трябваше да обръснат тила ми само преди два-три месеца. – Той се приведе, за да разгледам тила му. – Ето, виждаш ли, тук.
Усещах мястото с пръсти, а когато разделих гъстите косми с пръсти, видях петнайсетинасантиметров белег, още розов и подут. Натиснах го леко. Добре зараснала, добре зашита рана – но навярно много дълбока.
– Боли ли те глава? – попитах с професионална загриженост. Той се изправи, приглади косата си над раната и кимна.
– Понякога, ала не толкова силно, колкото преди. Повече от месец след като се случи, бях сляп, а главата ме болеше чудовищно. Когато зрението ми се върна, болките отшумяха. – Той примигна неколкократно, сякаш изпробваше зрението си. – От време на време се замъглява, когато съм много уморен. Нещата се размиват.
– Цяло чудо е, че не си загинал – отвърнах. – Сигурно имаш дебела глава.
– О, да. Кокали и отвън, и отвътре, според сестра ми. – И двамата се засмяхме.
– Какво точно стана? – попитах. Той се намръщи и гласът му стана несигурен.
– Ами... там е работата – рече бавно. – Нищичко не помня. Бях при прохода Кариарик, с няколко момчета от Лох Лаган. Последно помня, че си проправях път нагоре по хълма през едни шубраци. Убодох се на една зеленика и си помислих, че капките кръв приличат точно на плодовете ѝ. В следващия миг се събудих във Франция, в абатството „Света Ана“, някой сякаш блъскаше главата ми като тъпан, а друг ми даваше да пия нещо студено.
Той потърка тила си, сякаш още го болеше.
– Понякога ми се струва, че помня някакви дреболии – как над главата ми се люлее лампа, вкус на нещо сладко и мазно, как някакви хора ми говорят. Но не знам дали нещо от това е наистина. Знам, че монасите са ми давали опиум и че съм сънувал почти през цялото време. – Той притисна клепачи с палец и показалец. – Един сън сънувах най-често. Как в главата ми растат корените на дърво, големи и закривени, възлести, растат, надуват се, вадят ми очите, задавят ме. И не продължаваха надолу, извиваха се, растяха. Накрая ставаха достатъчно големи, за да пръснат черепа ми, и се събуждах със звука на пукащи се кости в ушите. – Направи гримаса. – Едно такова сочно пукане, като изстрели под вода.
– Отврат!
Над нас падна сянка и един здрав ботуш се показа пред погледа ми, побутвайки Джейми в ребрата.
– Лениво копеленце – рече новодошлият без грам страх, – тъпчеш се, а конете търчат безконтролно. И кога ще опитомиш онази кобилка?
– Няма да стане по-скоро, ако се уморя от глад, Алек – отвърна Джейми. – А ти си вземи, има много. – Подаде едно парче сирене в ръката на мъжа, полусвита от артрит. Той пое храната, докато присядаше.
С нетипична изтънченост, Джейми ми представи посетителя – Алек Макмеън Макензи, главен коняр в замъка Леох.
Набит мъж с кожени панталони и груба туника, главният коняр имаше властното излъчване, достатъчно за да укроти всеки жребец. „Взор на Марс – жив закон и страх“, хрумна ми неканен цитатът от „Хамлет“. Взорът представляваше едно-единствено око. Другото беше скрито под черна превръзка. Сякаш за да компенсират липсата, веждите му никнеха като че ли от средата на челото – дълги сиви косми, като антените на насекомо, се поклащаха заплашително насред кафявия гъсталак.
След като ми кимна веднъж, Стария Алек (така го наричаше Джейми, несъмнено за да не го бърка с младия Алек, моя водач през тези няколко дни) не ми обърна повече внимание. Гледаше ту храната, ту трите млади коня, махащи с опашки в ливадата под нас. Аз също бързо изгубих интерес, когато разговорът се превърна в дълго обсъждане на родословното дърво на няколко несъмнено благородни коня, които не присъстваха, както и в изброяване на подробности за размножаването на всички представители на конюшнята за няколко години назад и неразбираеми забележки за конското устройство – глезенни стави, мускули между плешките, раменете и други части от анатомията им. Понеже единствените части от анатомията на конете, които забелязвах, бяха муцуната, опашката и ушите, тънкостите на разговора съвсем ми убягнаха.