Потокът на мислите ми спря рязко, когато се сетих за Хамиш. „Синът ми“, беше го представил гордо Колъм. Хмм. Може би не беше импотентен. Или пък беше. Но пък за Летиша беше добре, че мъжете Макензи толкова си приличаха.
Ненадейно почукване смути прелюбопитните ми размисли. Едно от вечно мотаещите се наоколо хлапета ме чакаше оттатък прага с покана от самия Колъм. Щяло да има певческо представление в Залата, пишеше в нея, и владетелят на замъка щял да бъда поласкан от присъствието ми.
Любопитно ми бе отново да видя Колъм, в светлината на скорошните ми мисли. Огледах се набързо в огледалото и безрезултатно пригладих къдриците си, след което последвах малкия си водач по студените, лъкатушещи коридори.
Нощем Залата изглеждаше различно, празнична с боровите факли, които припукваха по стените и от време на време просветваха в синьото на терпентиновото масло, което гореше в тях. Огромната камина с многото шишове и котели вече не гъмжеше от активност след вечерята. Шишовете бяха прибрани в големия като пещера комин, а огънят бе само един. Поддържаха го две огромни цепеници.
Масите и пейките бяха преместени малко по-далеч от огнището – явно там щеше да е забавата. Големият резбован стол на Колъм бе разположен недалеч. Самият той седеше в него, с топло одеяло върху краката, а на ръка разстояние – масичка с гарафа и бокали.
Когато ме видя, че се суетя около прага, той ми направи знак да седна на пейка до него.
– Радвам се, че слязохте, Клеър – каза той с приятно неформален тон. – Гуилин ще се зарадва, че някой нов ще чуе песните му, макар ние винаги да го слушаме с удоволствие. – Владетелят на замъка изглеждаше доста уморен – бе отпуснал широките си рамене, а ранните му бръчки изглеждаха още по-дълбоки.
Измълвих някаква дребна учтивост и се огледах. Хората влизаха – а някои излизаха, – събираха се на групички за разговор и полека заемаха места по пейките до стените.
– Извинете? – Обърнах се, понеже недочух думите на Колъм сред усилващия се шум на тълпата. Той ми подаваше гарафата, прекрасен съд от бледозелен кристал във формата на камбана. Течността, макар в съда да изглеждаше зеленикава като морските дълбини, в прозрачната ми чаша се оказа с прекрасен бледорозов цвят. Вкусът напълно съответстваше на цвета на виното и затворих блажено очи, преди да преглътна.
– Добро е, нали? – Усетих нотка на веселие в дълбокия глас и отворих очи. Колъм ме гледаше одобрително.
Отворих уста, за да отвърна, и открих, че деликатният вкус мамеше – виното бе достатъчно силно, за да вцепени устата ми.
– Чуд... чудесно – успях да смотолевя.
Колъм кимна.
– Така си е. От Рейнския регион. Познати ли са ви тези вина? – Поклатих глава отрицателно, а той ми наля още искряща розовина. Взе чашата ми за дръжката и я заобръща пред лицето си, така че огънят прибавяше кървавочервени резки към цвета на виното.
– Ала познавате хубавото вино, виждам – рече Колъм и наклони чашата, за да се наслади на богатия аромат. – Разбираемо, с френската ви жилка. Откъде във Франция е семейството ви?
Поколебах се, но отново реших да се придържам максимално към истината.
– Роднинската връзка е стара и далечна, но е от север, край Компан. – С лека изненада си помислих, че в този момент роднините ми от Компан вероятно наистина живееха там. Определено се придържах към истината.
– Но никога не сте била там, така ли?
Наклоних чашата и поклатих отрицателно глава. Затворих очи и вдишах аромата на виното.
– Не. Не съм срещала никого от роднините си там. – Отворих очи. Той ме наблюдаваше внимателно. – Но това вече съм ви го казвала.
Той кимна, напълно спокоен.
– Така е, казахте ми го. – Очите му бяха прекрасни, наситено сиви, с гъсти черни мигли. Колъм Макензи, така привлекателен, поне до кръста. Погледът ми трепна оттатък рамото му, където на няколко метра от нас съпругата му Летиша и още няколко дами разговаряха оживено с Дугал Макензи. Също много привлекателен, целият.
Върнах вниманието си върху Колъм – той се взираше разсеяно в един от гоблените на стената.
– И както вече ви казах – рекох рязко, – ще ми се колкото може по-бързо да поема обратно към Франция.
– Така ми казахте – повтори той с приятен тон и вдигна гарафата с питащо изражение. Направих жест към средата на чашата, за да покажа, че не искам много, но той отново я напълни почти до ръба. – А както аз ви казах, госпожо Бюшамп – добави, без да откъсва поглед от виното си, – мисля, че трябва да сте доволна от престоя си тук, докато не ви осигурим нужното за пътуването. Няма нужда да бързаме. Едва пролет е, месеци преди есенните бури да направят прекосяването на Канала рисковано.