Той вдигна очи заедно с гарафата и впери преценяващ поглед в мен.
– Но ако ми дадете имената на роднините си във Франция, може да им изпратя известие. За да очакват пристигането ви.
И така отговори на блъфа ми. Нямах избор, освен да смотолевя нещо като „да, може би по-късно“ и да се извиня набързо, уж за да посетя тоалетната, преди да започнат песните. Точка за Колъм, но играта не беше свършила.
Претекстът ми не бе напълно безпочвен и немалко се лутах из тъмните помещения на замъка, за да открия каквото търсех. Почти опипом поех обратно с чаша вино в ръка и открих една от арките към Залата, но осъзнах, че е в противоположния ѝ край, далеч от Колъм. Предвид обстоятелствата, това ме устройваше чудесно и закрачих през Залата, като се стараех да се смесвам с групички хора, по пътя към една пейка до стената.
В другия край на Залата се появи слабоват мъж, навярно бардът Гуилин, ако се съдеше по малката му арфа. Колъм направи жест и един от прислужниците побърза да донесе столче. Бардът седна и се зае да настройва инструмента си, като подръпваше струните, приближил ухо до тях. Колъм напълни още една чаша от гарафата си и махна на прислужника да я отнесе на певеца.
– „И повика ги той, свирката му да му донесат, и купата с вино, да дойдат и свирачите му трима“1 – изтананиках аз, а девойката Лери ме изгледа странно. Седеше под гоблен с ловец и шест издължени, кривогледи хрътки, гонещи заек.
Докато се настанявах до нея на пейката, махнах към гоблена и попитах закачливо:
– Малко му се престарават, не мислиш ли?
– О! А... да... – отвърна неразбиращо тя и леко се отдалечи от мен. Опитах се да я заговоря приятелски, но тя ми отговаряше едносрично, червеше се и се стряскаше на всяка моя дума. Скоро се отказах и насочих вниманието си към другия край на помещението.
Настроил арфата си, Гуилин беше извадил три дървени флейти с различни размери и ги беше разположил на масичка близо до себе си.
Забелязах, че Лери не споделя интереса ми към певеца и инструментите му. Изпъна гръб и се взря през рамото ми към входа, откъдето бях дошла, и едновременно с това се облегна назад в сянката на гоблена, за да не я видят.
Проследих погледа ѝ. Високият червенокос Джейми Мактавиш тъкмо влизаше в Залата.
– А! Галантният герой! Май си падаш по него, нали? – попитах момичето. Тя яростно заклати глава в отрицание, но сияйната руменина по бузите ѝ беше предостатъчен отговор.
– Е, ще видим какво може да се направи, нали? – продължих, чувствайки се сърдечна и великодушна. Изправих се и помахах, за да привлека вниманието му.
Той ме забеляза и си проправи път през тълпата, като се усмихваше. Не знам какво точно се е случило между тях във вътрешния двор, но маниерът му ми се стори любезен, ако не и формален. На мен се поклони малко по-свободно. След принудителната ни близост от последните дни, нямаше как да се отнася като към непозната.
Няколко плахи тона от отсрещния край на залата дадоха знак, че забавлението ще започне всеки момент, и бързо заехме места – Джейми между мен и Лери.
Гуилин бе крайно обикновен на вид, дребен, с коса като миша четина, но не това вече не беше важно, щом запя. Започна с простичка песен на келтски, с ритмичен напев и съвсем леки докосвания на арфата, които сякаш понасяха ехото на всяка дума към всички краища на помещението. Гласът му също бе само привидно простоват. Отначало сякаш у него нямаше нищо особено – приятен, ала не особено силен. Но после осъзнах, че звукът направо ме пронизваше, всяка сричка – кристално ясна, независимо дали я разбирах, или не, отекваше затрогващо в ума ми.
Песента бе приета с топли аплодисменти, а след нея певецът започна нова, този път на уелски, стори ми се. Звучеше ми като мелодично гъгнене, но тези край мен сякаш разбираха какво се пее. Несъмнено не го чуваха за пръв път.
В паузата за пренастройка на арфата попитах тихо Джейми:
– Гуилин отдавна ли е в замъка? – После си спомних и добавих: – Но ти пък няма как да знаеш, нали? И ти си нов.
– И преди съм бил тук – отвърна той, като се обърна към мен. – Една година, когато бях на шестнайсет. Тогава Гуилин пак беше тук. Колъм обича музиката. Плаща на Гуилин добре, за да стои тук. Трябва да му плаща добре – уелсецът може да си намери място край камината на всеки земевладелец наоколо.
– Помня, като беше тук за последно – чу се гласецът на Лери, още изчервена, но решена да се включи в разговора. Джейми завъртя глава, за покаже, че ѝ обръща внимание, и се поусмихна.