– Така ли? Значи не си била на повече от седем-осем. Не мисля, че тогава бях много за гледане, камо ли за помнене. – После ме попита: – А знаеш ли уелски?
– Обаче помня – отвърна Лери, без да се отказва от темата. – Беше, хм... Искам да кажа... Не ме ли помниш оттогава? – Ръцете ѝ нервно мачкаха гънките на полата. Забелязах, че ноктите ѝ са изгризани.
Вниманието на Джейми сякаш беше привлечено от групичка в другия край на стаята, спореха на келтски.
– Да те помня ли? – измърмори разсеяно той. – Не, не мисля. Но пък – продължи с усмивка – младок на шестнайсет е твърде обсебен от собствената си велика особа, за да обръща внимание на сополиви хлапета, както той би ги нарекъл.
Веднага разбрах, че иска да прозвучи самоиронично, а не да обижда слушателя си, но ефектът не бе такъв. Изчаках няколко мига, за да може Лери да си възвърне самообладанието, и бързо продължих:
– Не, не знам никакъв уелски. Имаш ли представа какво казва?
– О, да. – И Джейми подхвана нещо като буквален превод на песента. Беше стара балада за млад мъж, който обичал млада жена (ама разбира се), но не се чувствал достоен, защото бил беден, затова отишъл да си търси късмета по моретата. Корабът му се разбил, а младежът имал премеждия с морски влечуги, с русалки чародеи, преживял много приключения, открил много съкровища и се върнал у дома, само за да се окаже, че девойката се омъжила за най-добрия му приятел, който бил по-беден и от него, но поне имал капка здрав разум.
– А какво би сторил ти? – попитах закачливо. – Ще си онзи, който няма да се ожени без пари, или ще вземеш момичето, а парите да вървят по дяволите?
Лери също се заинтригува от въпроса ми и наклони глава, за да чуе по-добре отговора, като се преструваше, че няма уши за друго, освен за новата песен на Гуилин.
– Аз ли? – Джейми изглеждаше развеселен. – Понеже нямам пари и почти никакъв шанс да се сдобия с такива, мисля, че ще съм късметлия да се оженя за някоя девойка, за която те не са важни. – Поклати глава с широка усмивка. – Няма да ми понесат морските влечуги.
Отвори уста, за да продължи, ала млъкна, когато Лери постави плахо ръка на неговата и изчервена я отдръпна като опарена.
– Шшт – каза тя. – Така де... Ще разказва истории. Не искате ли да чуете?
– А, добре. – Джейми се приведе напред в очакване, после осъзна, че ми пречи да виждам, и настоя да седна от другата му страна, като така премести Лери по-далеч от себе си. Момичето не се зарадва на това, а аз се опитах да възразя, че и така съм си добре, но той настоя.
– Не, оттук ще виждаш и ще чуваш по-добре. А ако говори на келтски, ще ти шепна какво казва.
Всяка част от изпълнението на барда бе посрещана с доволни аплодисменти, но това не пречеше на хората да си говорят по време на изпълнението, като създаваха дълбоко бучене като фон на звучните трели на арфата. Сега обаче над цялата зала бе надвиснала очаквателна тишина. Гласът на Гуилин, докато говореше, беше ясен като пеенето му, всяка дума – така изречена, че лесно достигаше до всички в залата.
– И тъй, случи се преди двеста години... – Говореше на английски и получих дежа вю. Звучеше точно като водача ни в Лох Нес, докато споделяше легендите си.
Не била история за призраци и герои, а за Малкия народ.2
– До Дъндреган живеел един клан от Малкия народ. А тамошният хълм е именуван на дракона, който живял там и който Фион сразил и погребал, та кръстил хълма на него. И след като се споминали Фион и Феин, Малкият народ поискал човешките майки да откърмят собствените им дечица феи – тъй щото хората имат нещо, което феите нямат, и от Малкият народ решили, че може да го добият от майчиното мляко на човеци.
Бардът продължи:
– И тъй, Юън Макдоналд от Дъндреган се грижел за говедата си в мрака, през нощта, когато жена му родила първородния му син. Вятърът духнал край него и в него той чул въздишката на жена си. Въздишала, както преди да се роди детето, и когато я чул край себе си, Юън Макгрегър се обърнал и хвърлил по вятъра ножа си с Троицата на уста. И жена му паднала невредима на земята до него.
Историята бе приета с дружно възклицание и бързо я последваха разкази за хитрините на Малкия народ, както и за другите им срещи с хората. Някои бяха на келтски, а някои – на английски, явно според звученето, защото всички не просто бяха интересни, но и красиво разказани. Верен на обещанието си, Джейми ми превеждаше келтските разкази, тъй лесно и бързо, че навярно ги бе чувал много пъти.
Една от историите ми направи особено силно впечатление – за мъжа, който излязъл късно през нощта на върха на вълшебен хълм и чул „тъжната, жална“ песен на жена от самите камъни навръх хълма. Заслушал се по-внимателно и чул: