Аз съм жената на господаря на Балнеан,
Малкият народ отново ме открадна.
И мъжът бързо отишъл в замъка на Балнеан и открил, че господарят на дома го няма, няма ги и съпругата му, и бебето им. Мъжът бързо открил свещеник и го отвел на хълма. Свещникът благословил канарите и го поръсил със светена вода. Ненадейно нощта се смрачила и отекнала гръмотевица. Луната излязла иззад един облак и осветила жената на Балнеан, просната изтощена на тревата с детето в ръце. Тя сякаш била изминала много дълъг път, ала не можела да си спомни къде е била, нито как се е върнала.
И други искаха да се включат в разказването, затова по едно време Гуилин спря, за да отпочине и да пийне вино, докато хора от публиката се изреждаха да омагьосват залата с историите си.
Почти не обърнах внимание на повечето. Самата аз бях прехласната в собствените си мисли, които се гонеха и се оформяха под влиянието на вино, музика и легенди за феи.
– И тъй, случи се преди двеста години....
„Във високопланинските легенди всичко е отпреди двеста години – проехтя в спомените ми гласът на преподобния Уейкфийлд. – Същото като „Имало едно време“.“
И жени в камъните на магически хълмове, пътуващи надалеч, пристигат изтощени, а после не знаят къде са били и как са стигнали дотук.
Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха и бързо ги разтърках. Двеста години. От 1945 г. до 1743 г. – почти точно толкова. Жени през вълшебните камъни... Винаги ли бяха жени? Досетих се и за друго. Жените се връщаха. Със светена вода, вълшебства или нож във вятъра, връщаха се. Така че може би беше възможно. Трябваше да се върна при каменния кръг. От вълнение малко ми прилоша и посегнах към бокала си, за да се успокоя.
– Внимателно! – Несръчните ми пръсти бутнаха почти пълната кристална чаша, която нехайно бях оставила на пейката до себе си. Дългата ръка на Джейми се стрелна над скута ми и спаси на косъм бокала. Вдигна го и внимателно го подуши. После ми го върна, извил вежди.
– Рейнско – обясних.
– Да, знам – каза все още леко объркан. – От Колъм, нали?
– Да. Искаш ли да опиташ? Много е добро. – Подадох му чашата с нестабилна ръка. Той се поколеба за миг, но пое виното и отпи.
– Да, добро е – рече, докато ми връщаше бокала. – Също така е два пъти по-силно от обикновеното. Колъм го пие нощем, защото го болят краката. Колко си изпила? – попита той с присвити очи.
– Две... не, три чаши – отвърнах, като се опитах да запазя достойнство. – Да не би да намекваш, че съм се напила?
– Не. – Още изглеждаше изненадан. – Впечатлен съм, че не си. Повечето хора, които пият с Колъм, са под масата след втората чаша.
Отново ми взе бокала и рече твърдо:
– И все пак мисля, че е най-добре да не продължаваш, ако искаш сама да изкачиш стълбите след това.
Той изпи остатъка и подаде празната чаша на Лери, без да я поглежда.
– Върни я при останалите, моме – рече с равен тон. – Късно е. Мисля да изпратя госпожа Бюшамп до покоите ѝ. – Подхвана ме под лакътя и ме поведе към изхода, а девойката така ни изгледа, че се зарадвах, че погледите не убиват.
Джейми ме изпрати до стаята ми и за моя изненада не си тръгна веднага. Изненадата се стопи, когато затвори и веднага свали ризата си. Бях забравила за превръзката, до която все не стигахме през последните два дни.
– С радост ще се разделя с това – каза той, търкайки платнения клуп, в който стоеше ръката му. – Претрива ми кожата от дни.
– Учудващо е, че сам не си го свалил. – Заех се да развързвам възлите.
– Боях се, след като така ми се скара, докато ми слагаше първата превръзка – отвърна той дръзко ухилен. – Май каза, че ще ме биеш по задника, ако го докосна.
– Това и ще направя сега, ако не седнеш и не мируваш – отвърнах. Сложих ръце на здравото му рамо и леко нескопосано го придърпах на столчето.
Махнах клупа и внимателно опипах рамото – още бе леко подуто и насинено, но за щастие сякаш нямаше скъсани мускули.
– Ако толкова си нямал търпение да се отървеш от превръзката, защо не ми позволи да я махна вчера следобед? – Тогава това ми се стори странно, както и сега, когато видях почервенялата заради грубия ленен клуп кожа. Вдигнах превръзката предпазливо, но под нея всичко изглеждаше добре.
Той ме изгледа косо и сведе поглед плахо.
– Ами... просто не исках да си свалям ризата пред Алек.
– Срамежлив си, значи? – попитах го сухо и с жест го накарах да вдигне ръка, за да проверя как се движи ставата. Той трепна леко от болка, ала се усмихна на въпроса ми.
– Ако бях, нямаше да седя полугол в стаята ти, нали? Не, заради белезите по гърба ми. – Изгледах го питащо и той обясни: – Алек знае кой съм. Искам да кажа, чувал е, че са ме били, но не е виждал. Но да знаеш не е същото като да го видиш. – Той опипа леко рамото си, без да ме поглежда. Намръщи се. – Може би няма да разбереш какво искам да кажа. Но ако си научил, че един мъж е пострадал, това е просто още нещо, което знаеш за него. За Алек това е като червената ми коса.