Вдигна глава, търсейки някакъв знак, че го разбирам, и продължи:
– Но когато го видиш... – Той се поколеба, затърси правилните думи. – ...по-лично е, може би, сякаш това имам предвид. Мисля, че ако види белезите, няма да ме вижда, без да мисли за гърба ми. И ще виждам, че си мисли за това и ще си спомня всичко наново, и... – Той спря и сви рамене. – Е, май не го обясних добре, а? Но пък може би много се вживявам. Самият аз не мога да видя белезите, вероятно не са толкова зле, колкото си мисля.
Бях виждала ранени да кретат по улицата на патерици и как хората извръщат погледи от тях – стори ми се, че обяснението не беше лошо.
– Значи нямаш проблем, че аз виждам гърба ти?
– Не, нямам. – Прозвуча леко изненадан и помисли няколко секунди. – Предполагам... може би защото показваш състрадание, но не ме караш да се чувствам жалък.
Търпеливо ми позволи да го заобиколя и да огледам гърба му. Не знам колко лошо си мислеше, че е, но си беше лошо. Дори на светлината от свещите изглеждаше кошмарно, а вече го бях виждала веднъж – но само белезите край рамото. Всъщност покриваха целия му гръб – от раменете до кръста. Някои бледнееха съвсем, само тънки бели ивици, ала най-големите бяха плътни и сребристи, напреки на мускулите. Със съжаление се замислих колко хубав гръб трябва да е бил някога. Кожата му беше светла и стегната, костите и мускулите – здрави и грациозни, раменете – прави и изпънати назад. Гръбнакът му бе гладка, права вдлъбнатина между здравите мускули от двете страни.
Джейми беше прав – като гледах тези безсмислени поражения, не можех да не си представя какво ги беше причинило. Опитвах се да избягам от образа на мускулестите ръце, разперени встрани, привързани за китките, така че въжетата се впиват в кожата, а рижата му глава и агонизиращо лице – притиснати към стълба. Ала и най-беглият поглед към белезите обезсмисляше усилията ми. Дали беше крещял? Бързо потиснах мисълта. Бях чувала историите за германските зверства през войната, много, много по-лоши от това, но Джейми и тук бе прав – да чуеш не беше същото като да видиш.
Несъзнателно го докоснах, сякаш можех да го излекувам с докосване и да залича белезите. Той въздъхна тежко, ала не помръдна, докато прокарвах пръсти по дълбоките белези, един по един, като че ли за да му покажа пораженията, които не можеше да види. Накрая поставих длани на раменете му, безмълвна, търсейки думи.
Той постави ръка върху моята и леко я стисна, за да покаже, че разбира.
– На други са се случвали и по-лоши неща, моме – каза той тихо. После ме пусна и магията се развали. – Изглежда, добре зараства. Не ме боли.
Опита се да погледне към раната на рамото си.
– Хубаво – рекох, борейки с буцата в гърлото си. – Наистина добре зараства. Коричката е хванала добре, раната е чиста. Поддържай я такава и щади ръката през следващите два-три дни.
Потупах го леко по рамото, знак, че вече може да си върви. Той си облече ризата и я запаса в поличката.
Настъпи неловък миг, когато спря на прага и се опита да каже нещо за довиждане. Накрая ме покани в конюшнята на следващия ден, да видя как се ражда конче. Обещах да отида и едновременно си пожелахме лека нощ. Засмяхме се и си кимнахме смутено, а аз затворих вратата. Незабавно се върнах в леглото и заспах в мъгла от винени изпарения. Сънувах странни сънища, които не запомних.
На следващия ден прекарах дълга сутрин с пациенти, търсих полезни билки в килера в кухнята и церемониално записах полезните подробности в черния тефтер на Дейви Бийтън. Излязох от тясната лекарска стаичка за малко въздух и раздвижване.
Наоколо нямаше никого, затова се възползвах и обходих горните етажи на замъка, обиколих празните стаи и лъкатушещите стълбища. Опитвах се да запомня колкото е възможно повече от плана на замъка. Бе извънредно необичаен. След години добавки вече беше трудно да се каже дали изобщо е имало план. В една от залите, например, в стената до стълбището се намираше ниша без никакво логично предназначение.
Нишата бе отчасти скрита от раирана ленена завеса – щях да я подмина, но ми се мерна нещо бяло и привлече вниманието ми. Спрях на крачка пред изхода и се взрях зад завесата. Някой, облечен с ризата на Джейми, прокарваше ръка по гърба на една девойка и я придърпваше по-близо. Тя седеше в скута му и русата ѝ коса като поточе улавяше слънчевите лъчи през едно прозорче процеп.