Когато обитателите на замъка свикнаха с мен и аз – с тях, някои от жените започнаха правят срамежливи опити да се сближат с мен и да ме включват в разговорите си. Очевидно много ги гризеше любопитство, но аз неизменно им давах вариации на историята, която бях разказала на Колъм, и не след дълго се примириха, че само това ще изкопчат от мен. Ала виждаха и че разбирам от лечителство и с голям интерес ме разпитваха за болежките на децата си, съпрузите си и животните си, като в повечето случаи не правеха голяма разлика между последните две.
Освен обичайните клюки и теми на разговор, много се мълвеше и за приближаващия Събор, за който за първи път чух от Стария Алек през онзи следобед на пасбището. Заключих, че събитието явно е много важно, и приготовленията за него ме доубедиха. Потокът от хранителни продукти към кухненските помещения не спираше, а в бараката за месо висяха двайсет одрани говеда, обвити в ароматен пушек, който ги пазеше от мухи. Каруци караха бъчви с бира и прислугата ги сваляше с ръчни колички в избите, от селската мелница пристигаше фино смляно брашно, а от овощните градини оттатък стените на замъка – кошници с череши и праскови.
Поканиха ме на една от тези беритби и охотно се съгласих, нетърпелива да се измъкна от сянката на каменната грамада.
Овощната градина бе прекрасна и с голямо удоволствие се разхождах сред прохладните мъгли на шотландската утрин, като докосвах още влажните листа на дърветата в търсене на лъскави, гладки череши и сочни праскови, които нежно стисках, за да проверя дали са узрели. Подбирахме само най-хубавите плодове за кошниците си, ядяхме до насита и отнасяхме останалото, за приготвянето на пити. Огромният килер за провизии вече се препълваше със сладки, ободрителни питиета, меса и други деликатеси.
– Колко души идват на този Събор? – попитах Магдален, една от девойките, с която се бяхме сближили.
Тя сбърчи замислено чипото си луничаво носле.
– Не мога да кажа точно. Последният голям Събор в Леох е бил преди двайсет години и тогава дошли, де да знам, около двеста човека. Когато умрял старият Джейкъб и Колъм станал господар. Може тази година да са повече – хубава реколта имаше и хората ще са заделили пари, та ще доведат и жените и челядта си.
Посетителите вече пристигаха, макар да знаех, че официалните части на Събора – вричането, ловът на глигани и игрите, – щяха да започнат чак след няколко дни. По-видните поданици и земевладелци бяха приети в замъка, а по-бедните – на едно незасято поле до потока, който се вливаше в езерото на замъка. Край моста се бяха установили калайджии, цигани и дребни търговци, в подобие на панаир. Обитателите и на замъка, и на селцето наблизо започнаха да ходят там вечерно време, за да си купуват инструменти и дрънкулки, да гледат жонгльорите и да наваксват с клюките.
Наблюдавах какво се случва и честo посещавах пасбището. Конете ставаха все повече – тези на посетителите също бяха настанени в конюшните на замъка. Насред хаоса и множеството на Събора нямаше да ми е трудно да избягам.
По време на една от беритбите за пръв път срещнах Гейлис Дънкан. Бях открила купчинка гъби под един бряст и търсех още. Растяха само по четири-пет в купчинка, но в тази част от овощната градина се намираха няколко. Гласовете на останалите жени заглъхваха, колкото повече се отдалечавах към края на градината, като се привеждах и понякога дори падах на четири крака, за да откъсна внимателно стъбълцата.
– Тези са отровни – чух зад себе си. Изправих се и ударих главата си в нисък клон на бора, под който растяха гъбите.
Когато зрението ми се проясни, видях че гръмогласният смях идва от висока млада жена, може би две-три години по-голяма от мен, със светла кожа и коса и най-красивите зелени очи, които бях виждала.
– Извинявай, че така ти се смея – рече тя и край устните ѝ цъфнаха трапчинки, когато се усмихна и пристъпи в долчинката до мен. – Не можах да се сдържа.
– Сигурно съм изглеждала смешно – отвърнах малко недодялано, търкайки глава. – И благодаря за предупреждението, но знам, че гъбите са отровни.
– А, тъй ли? И от кого ще се отърваваш? От съпруга си? Ако се получи, може да пробвам и с моя. – Усмивката ѝ бе заразителна и преди да се усетя, ѝ отвърнах.
Обясних, че макар сурови да са отровни, от тях може да се приготви прах, който много ефикасно спира кръвта, ако се приложи върху рана. Поне така твърдеше госпожа Фиц, а на нея вярвах доста повече, отколкото на Наръчника.