– Гледай ти! – възкликна тя, още усмихната. – А знаеше ли, че тези – тя се приведе и се изправи с шепа сини цветчета със сърцевидни листа, – предизвикват кървене?
– Не – казах изненадана. – Защо някой би искал да предизвиква кървене?
Тя ме изгледа търпеливо, но и с малко досада.
– За да се отървеш от нежелано дете. Кръвта идва преждевременно, но само ако го вземеш рано. Ако закъснееш, може да убиеш и себе си, и детето.
– Сякаш знаеш много за това – отбелязах, още жегната от това, че съм ѝ се сторила глупава.
– По-скоро малко. Момичетата в селото идват при мен от време на време, а понякога и женените. Казват, че съм вещица – рече тя и ококори искрящите си очи в престорено изумление. После се ухили. – Но съпругът ми е областният криминален обвинител, така че гледат да не повишават тон. А за този младичкия, дето дойде с теб – продължи тя, кимайки одобрително, – една девойка дойде за любовна отвара. Той твой ли е?
– Мой ли? Кой? Имаш предвид Джейми? – Отново се смутих.
Младата жена се развесели. Седна на един пън и се заигра с кичур коса.
– О, да. Много девойки ще се спрат на такъв като него, с такива очи и такава коса, нищо, че има награда за главата му и че е беден като мишка. Бащите им, разбира се, може да мислят друго.
Тя се загледа в далечината и продължи:
– Аз съм практична. Омъжих се за човек с хубава къща, с малко заделени пари и с добра професия. Колкото до косата, няма, а на очите му не съм обръщала внимание, но не ми предизвиква беди.
Жената протегна кошницата, на дъното имаше четири луковици.
– Корен от слез. Съпругът ми има чувствителен стомах. Пърди като вол.
Реших да прекратя тази тема, преди да е станало късно.
– Не съм се представила – рекох и протегнах ръка, за да ѝ помогна да стане от пъна. – Казвам се Клеър. Клеър Бюшамп.
Дланта ѝ в моята бе фина, с дълги бели пръсти, макар върховете им да бяха зацапани, навярно от растенията и горските плодове до корените в кошницата ѝ.
– Знам коя си – каза тя. – Селото цялото е живнало от разговори за теб, още откакто дойде. Казвам се Гейлис, Гейлис Дънкан. – Хвърли поглед в кошницата ми. – Ако търсиш балган-буахрах1, ще ти покажа къде растат най-много.
Приех предложението и се залутахме през долчинките край овощната градина, тършувахме под гниещи дънери и лазехме покрай вирчетата, където гъбките растяха изобилно. Гейлис знаеше много за местните растения и медицинската им употреба, макар че ми намекна за някои крайно смущаващи употреби. Малко вероятно ми се струваше, например, че сангвинарията ще предизвика брадавици по носа на съперничка, а ранилистът превръща жабите в гълъби. Гейлис ми обясняваше всичко това със закачлив тон, сякаш изпитваше собствените ми познания или подозренията ми, че е вещица.
Въпреки това ми се стори приятен спътник, добра в шегите и с весело, макар и цинично отношение към живота. Като че ли знаеше всичко за всички в селото, околията и замъка. Докато си почивахме, тя ме забавляваше с оплакванията си от стомашните проблеми на съпруга ѝ, както и с интересни, макар и малко злонамерени клюки.
– Казват, че младият Хамиш не е син на баща си – рече по едно време. Говореше за детето на Колъм, червенокосия малчуган, на когото бях позволила да каже молитвата преди вечеря през първия ми ден в замъка.
Не се изненадах особено, понеже вече си бях направила изводите по въпроса. Само се учудих, че детето със съмнителен родител бе само едно – или Летиша беше извадила късмет, или се бе досетила навреме да потърси услугите на някого като Гейли. Неразумно го споделих с нея.
Тя отметна дългата си светла коса назад и се засмя.
– Не, не съм била аз. Хубавата Летиша няма нужда от помощта ми в това, повярвай ми. Ако хората търсят вещица наоколо, по-добре да потърсят в замъка, а не в селото.
Нетърпелива да сменя темата към нещо по-безопасно, аз се хванах за първото, което ми хрумна.
– Ако младият Хамиш не е син на Колъм, чий би трябвало да е? – попитах, докато се катерех по една купчина канари.
– На момъка, на кого да е? – Тя се обърна към мен, изкривила подигравателно малката си уста, с блеснали пакостливи очи. – На младия Джейми.
Върнах се в овощната градина сама и срещнах Магдален. Косата ѝ стърчеше изпод забрадката, а девойката се беше ококорила от притеснение.
– А, ето те – каза тя и въздъхна облекчено. – Бяхме тръгнали да се връщаме, но се усетихме, че те няма.
– Благодаря, че сте се върнали. – Вдигнах кошницата череши, която бях оставила на тревата. – Но знам пътя.
Тя поклати глава.
– Трябва да се пазиш, скъпа. Сама в гората, с всички тези калайджии и другоземци за Събора. Колъм е наредил... – Тя рязко млъкна и скри уста с ръка.