– Да ме наблюдавате? – предположих спокойно. Тя кимна с нежелание, очевидно се боеше, че ме е обидила. Свих рамене и се опитах да ѝ се усмихна окуражително. – Нормално е. Все пак само от мен знаете коя съм и как съм се озовала тук.
Любопиството ме надви и попитах:
– За коя ме мисли той?
Момичето просто поклати глава и отвърна:
– Англичанка си.
На следващия ден не се върнах в овощната градина. Не защото ми бяха наредили да остана, а защото неколцина ненадейно се натровиха с храна и трябваше да се погрижа за тях. Направих каквото можах и се заех да издиря причината за проблема.
Оказа се развалено говеждо от бараката за месо. На следващия ден отидох там и тъкмо мъмрих отговорника по опушването, задето не умее да пази месото, когато вратата зад мен се отвори и задушливият дим ме връхлетя в плътен облак.
Обърнах се с насълзени очи. През дъбовия дим крачеше Дугал Макензи.
– И касапин ли сте вече, госпожо? – попита подигравателно. – Скоро ще командвате целия замък, а госпожа Фиц ще си търси нова работа.
– Нямам никакво желание да се обвързвам с мръсния ви замък – отговорих му ядно, докато бършех очи. По кърпичката ми оставаха сажди. – Искам само да се махна оттук колкото е възможно по-скоро.
Той наклони вежливо глава.
– Е, имам възможността да удовлетворя това ви желание, госпожо. Поне временно.
Изпуснах кърпичката си и го зяпнах.
– Какво имате предвид?
Той се закашля и размаха ръка, да разсее дима. Изведе ме навън и се обърна към конюшните.
– Вчера казахте на Колъм, че са ви нужни ранилист и други билки?
– Да, за лекарства за натровените. Е и? – Още бях подозрителна.
Той сви рамене.
– Ами, аз отивам към селото, ще водя три коня за подковаване. Жената на криминалния обвинител е нещо като лечителка. Несъмнено ще има с какво да ви е от полза. И ако нямате нищо против, милейди, добре сте дошла да яздите с мен.
– Жената на обвинителя? Госпожа Дънкан? – Настроението ми веднага се подобри. А възможността да се измъкна от замъка поне за малко бе неустоима.
Бързо обърсах лице и втъкнах мръсната кърпичка в колана си.
– Да вървим – казах.
Кратката езда до Крейнсмюир бе много приятна въпреки мрачния ден. Самият Дугал също бе весел и не спря да говори и да се шегува по пътя.
Първо спряхме при ковача, оставихме трите коня и Дугал ме взе на своя, за да ме отведе до главната улица и дома на Дънкан. Той бе внушително четириетажно здание, чиято носеща рамка се виждаше, а на долните два етажа блестяха многофасетъчни прозорци в ромбоидна форма, оцветени в лилаво и зелено.
Гейли ни посрещна радостно, доволна от компанията в навъсения ден.
– Колко прекрасно! – възкликна тя. – Все търся причина да отскоча до килера и да подредя някои неща. Ан!
От странична вратичка, която не бях забелязала, се показа ниска застаряваща слугиня с лице, набръчкано като ябълка през зимата.
– Отведи госпожа Клеър до килера – нареди Гейли – и ни донеси вода. От извора, не от градския кладенец! – Обърна се към Дугал. – Приготвила съм тонизиращата отвара, която обещах на брат ви. Елате с мен до кухнята.
Последвах оформената като тиква прислужничка по едно тясно дървено стълбище и внезапно се оказахме в дълго таванско помещение. За разлика от останалата част от къщата, тук имаше двоен прозорец. Беше затворен заради влагата, но пропускаше много повече светлина, отколкото в мрачната всекидневна.
Гейли определено си знаеше работата като знахарка. Из стаята се простираха дълги мрежести рамки за сушене, куки над малката камина за сушене над огън и открити шкафове по стените, в които бяха пробити дупки за проветрение. Благоуханието на сушен босилек, розмарин и лавандула изпълваше въздуха. Изненадващо модерен на вид плот се ширеше покрай една от стените, а на него бяха наредени разнообразни хаванчета с чукала в тях, паници за смесване на съставки и лъжици, всички идеално чисти.
Гейли се позабави, цялата зачервена от катеренето на стълбите, но и усмихната в очакване на дълъг следобед стриване на билки и разговори.
Заръмя и по дългите прозорци затрополиха капчици, но запалихме огън в камината и в стаята стана много уютно. Наслаждавах се на компанията на Гейли – имаше остър език и циничен поглед върху света, добре дошли след достопочтените, срамежливи девойки от клана, а и явно бе добре образована, като за жена от малко селце.
Знаеше също така за всеки скандал в селцето или в замъка през последните десет години и не спираше да ми разказва забавни истории. Странно, но не ме разпитваше за собствения ми живот. Може би просто не ѝ беше привично – щеше да разбере каквото поиска от другиго.