От известно време отвън долитаха звуци, но бях решила, че са селяни, поели към неделната литургия – черквата се намираше в края на улицата, до кладенеца, а главната улица свързваше черквата и площада, където се разплиташе в по-малки улички и алеи.
Всъщност от ковачницата дотук се бях развличала, като си представях гледка от въздуха – селцето като ръка на скелет. Главната улица беше лъчевата кост, а по нея – магазините и занаятчиите, както и жилищата на по-заможните селяни. Алеята на света Маргарет беше лакътната кост, по-тясна и успоредна на главната улица, населена от ковача, кожаря, по-грубите занаяти и търговци. Селският площад (подобно на всички останали, които познавах, не беше квадратен, а овален) оформяше костите на китката, а уличките, по чието протежение се простираха къщичките, представляваха фалангите.
Домът на Дънкан се намираше точно на площада, както подобаваше на обвинител. Това бе въпрос не само на социален статут, а и на удобство – можеше да използва площада и за съдебни дела, които поради обществен интерес или нужда надхвърляха тесния кабинет на Артър Дънкан. Също така там се намираше и позорният стълб, грозно приспособление на малка каменна платформа насред площада, точно до дървен кол, на който – ефикасно и пестеливо, – ту бичуваха провинили се престъпници, ту танцуваха около него по време на празненства, ту окачваха знамена или пък връзваха за него конете си.
Шумът отвън се засили, доста по-хаотичен от този на тълпа на връщане от църквата. Гейли остави бурканите с нетърпеливо възклицание и отвори прозореца, за да види какво става.
Присъединих се към нея. Набитият отец Байн, свещеникът на селото и замъка, водеше тълпа жени и мъже, облечени за църква. С тях беше и младо момче, на около дванайсет, с опърпани карирани панталони и вмирисана риза – по всичко личеше, че е помощник на кожаря. Свещеникът се мъчеше да го държи за врата – не му беше много лесно, предвид, че беше по-нисък от пленника си. Тълпата ги следваше по петите и боботеше неодобрително, като гръм след мълния.
Отец Байн и момчето се скриха под нас, в къщата. Хората останаха отвън, да мърморят и да се бутат. Неколцина от по-дръзките се повдигнаха на первазите, опитвайки се да погледнат вътре.
Гейли затръшна прозореца и боботенето от улицата рязко заглъхна.
– Сигурно е откраднал нещо – рече лаконично и се върна към масата с билките. – Обикновено това правят момчетата на кожарите.
– Какво ще му се случи? – попитах. Тя сви рамене и стри сушен розмарин между пръстите си, после го остави да падне в хаванчето.
– Зависи от киселините на Артър тази сутрин, предполагам. Ако е ял добре, момчето може да се отърве с бичуване. Но ако има газове или запек – тя направи гримаса на неприязън, – момчето може да загуби я ухо, я ръка.
Ужасих се, но не посмях да се намеся. Бях англичанка и макар да си бях заслужила малко уважение като обитател на замъка, мнозина от селяните правеха знаци, които да ги пазят от злото, когато ги подминавах. Намесата ми можеше да навреди още повече на момчето.
– Не можеш ли да направиш нещо? – попитах Гейли. – Да говориш със съпруга си, да го помолиш да, хм, да се смили?
Гейли вдигна глава от работата си, изненадана. Очевидно мисълта да се меси в делата на съпруга си никога не ѝ беше хрумвала.
– Защо те интересува какво ще се случи с него? – попита тя, но не нападателно, а от любопитство.
– Как може да не ме интересува! – възкликнах. – Той е само момче. Каквото и да е сторил, не заслужава да го осакатят за цял живот.
Тя вдигна светлите си вежди – аргументът ми явно не я убеждаваше. Въпреки това сви рамене и ми подаде чукалото и хаванчето.
– С удоволствие ще помогна на приятел. – Завъртя очи. Огледа рафтовете и избра бутилка с нещо зеленикаво, надписано с думите ЕКСТРАКТ ОТ ДЖОДЖЕН.
– Ще го дам на Артър, а и ще видя може ли нещо да се направи за момчето. Може да е твърде късно обаче – предупреди ме. – А ако се намеси и проклетият свещеник, ще поиска най-тежката присъда. Но ще опитам. Ти продължавай с билките. Розмаринът се стрива дълго.
Взех чукалото и се залових за работа, без да гледам какво точно върша. Затвореният прозорец приглушаваше и дъжда, и тълпата – двете се смесваха в меко, заплашително шушнене. Като всяко дете в училище, бях чела Дикенс, както и по-ранни автори, с техните описания на безмилостно правосъдие, стоварващо се върху всички престъпници, без значение от възраст и обстоятелства. Но да чета от безопасното разстояние на сто-двеста години разказите за обесени деца и осакатявания бе много по-различно от това да седя и да мачкам билки само на метри над подобна случка.