Выбрать главу

От известно време отвън долитаха звуци, но бях решила, че са селяни, поели към неделната литургия – черквата се ­намираше в края на улицата, до кладенеца, а главната улица свързваше черквата и площада, където се разплиташе в по-малки улички и алеи.

Всъщност от ковачницата дотук се бях развличала, като си представях гледка от въздуха – селцето като ръка на скелет. Главната улица беше лъчевата кост, а по нея – магазините и занаятчиите, както и жилищата на по-заможните селяни. Алеята на света Маргарет беше лакътната кост, по-тясна и успоредна на главната улица, населена от ковача, кожаря, по-грубите занаяти и търговци. Селският площад (подобно на всички останали, които познавах, не беше квадратен, а овален) оформяше костите на китката, а уличките, по чието протежение се простираха къщичките, представляваха фалангите.

Домът на Дънкан се намираше точно на площада, както подобаваше на обвинител. Това бе въпрос не само на социален статут, а и на удобство – можеше да използва площада и за съдебни дела, които поради обществен интерес или нужда надхвърляха тесния кабинет на Артър Дънкан. Също така там се намираше и позорният стълб, грозно приспособление на малка каменна платформа насред площада, точно до дървен кол, на който – ефикасно и пестеливо, – ту бичуваха провинили се престъпници, ту танцуваха около него по време на празненства, ту окачваха знамена или пък връзваха за него конете си.

Шумът отвън се засили, доста по-хаотичен от този на тълпа на връщане от църквата. Гейли остави бурканите с нетърпеливо възклицание и отвори прозореца, за да види какво става.

Присъединих се към нея. Набитият отец Байн, свещеникът на селото и замъка, водеше тълпа жени и мъже, облечени за църква. С тях беше и младо момче, на около дванайсет, с опърпани карирани панталони и вмирисана риза – по всичко личеше, че е помощник на кожаря. Свещеникът се мъчеше да го държи за врата – не му беше много лесно, предвид, че беше по-нисък от пленника си. Тълпата ги следваше по петите и боботеше неодобрително, като гръм след мълния.

Отец Байн и момчето се скриха под нас, в къщата. Хората останаха отвън, да мърморят и да се бутат. Неколцина от по-дръзките се повдигнаха на первазите, опитвайки се да поглед­нат вътре.

Гейли затръшна прозореца и боботенето от улицата рязко заглъхна.

– Сигурно е откраднал нещо – рече лаконично и се върна към масата с билките. – Обикновено това правят момчетата на кожарите.

– Какво ще му се случи? – попитах. Тя сви рамене и стри сушен розмарин между пръстите си, после го остави да падне в хаванчето.

– Зависи от киселините на Артър тази сутрин, предполагам. Ако е ял добре, момчето може да се отърве с бичуване. Но ако има газове или запек – тя направи гримаса на неприязън, – момчето може да загуби я ухо, я ръка.

Ужасих се, но не посмях да се намеся. Бях англичанка и макар да си бях заслужила малко уважение като обитател на замъка, мнозина от селяните правеха знаци, които да ги пазят от злото, когато ги подминавах. Намесата ми можеше да нав­реди още повече на момчето.

– Не можеш ли да направиш нещо? – попитах Гейли. – Да говориш със съпруга си, да го помолиш да, хм, да се смили?

Гейли вдигна глава от работата си, изненадана. Очевидно мисълта да се меси в делата на съпруга си никога не ѝ беше хрумвала.

– Защо те интересува какво ще се случи с него? – попита тя, но не нападателно, а от любопитство.

– Как може да не ме интересува! – възкликнах. – Той е само момче. Каквото и да е сторил, не заслужава да го осакатят за цял живот.

Тя вдигна светлите си вежди – аргументът ми явно не я убеждаваше. Въпреки това сви рамене и ми подаде чукалото и хаванчето.

– С удоволствие ще помогна на приятел. – Завъртя очи. Огледа рафтовете и избра бутилка с нещо зеленикаво, надписано с думите ЕКСТРАКТ ОТ ДЖОДЖЕН.

– Ще го дам на Артър, а и ще видя може ли нещо да се направи за момчето. Може да е твърде късно обаче – предупреди ме. – А ако се намеси и проклетият свещеник, ще поиска най-тежката присъда. Но ще опитам. Ти продължавай с билките. Розмаринът се стрива дълго.

Взех чукалото и се залових за работа, без да гледам какво точно върша. Затвореният прозорец приглушаваше и дъжда, и тълпата – двете се смесваха в меко, заплашително шушнене. Като всяко дете в училище, бях чела Дикенс, както и по-ранни автори, с техните описания на безмилостно правосъдие, стоварващо се върху всички престъпници, без значение от възраст и обстоятелства. Но да чета от безопасното разстояние на сто-двеста години разказите за обесени деца и осакатявания бе много по-различно от това да седя и да мачкам билки само на метри над подобна случка.