Щях ли да се осмеля да се намеся при тежка присъда за момчето? Отидох до прозореца с хаванчето и се взрях навън. Тълпата растеше. Търговци и домакини, привлечени от множеството, се трупаха край дома на обвинителя. Новодошлите се привеждаха до вече присъстващите, за да научат подробности. Все повече лица се обръщаха с очаквателно изражение към вратата на къщата.
Докато ги наблюдавах как стоят търпеливо под дъждеца, изведнъж ясно осъзнах нещо. Подобно на мнозина от моето поколение, бях изслушала с ужас сведенията от следвоенна Германия – депортациите, масовите убийства, концентрационните лагери и изгарянията. И както мнозина се бяха запитали и продължаваха да се питат, не можех да проумея как са го позволили. Не може да не са знаели, виждали са камионите и какво превозват, виждали са дима и телените огради. Как са могли просто да стоят и да бездействат?
Сега виждах как.
Залогът в този случай дори не бе живот или смърт. Покровителството на Колъм щеше да гарантира, че никой няма да ме докосне и с пръст. Но ръцете ми около порцелановата купичка се изпотиха, докато мислех как излизам, сама и безпомощна, срещу тълпата благоразумни и добродетелни люде, жадни за вълнението от присъдата и кръвта, с които да разнообразят отегчителното си съществуване.
Хората сформират общества по принуда. Още от праисторически времена човеците – без козина, без особена физическа сила, без никакви предимства, освен коварството си, – оцеляват, защото се събират в групи. Както много други създания по-ниско в хранителната верига, и те са установили, че броят дава сила. И това знание, вкоренено в мозъка на костите ни, стои зад властта на тълпата. Да пристъпиш встрани от групата, камо ли да се изправиш срещу нея, в продължение на хиляди години е значело смърт. За да се опълчиш на тълпата, се иска нещо повече от обикновен кураж – нещо отвъд инстинкта. Боях се, че го нямам – а от тази боязън ме беше срам.
Сякаш цяла вечност измина, преди вратата да се отвори и Гейли да се върне, наглед спокойна и невъзмутима, както обикновено, с малко парче въглен в ръка.
– Ще трябва да го филтрираме, след като го преварим – отбеляза, сякаш продължаваше предишния ни разговор. – Ще го прекараме през въглен в муселинов плат, така е най-добре.
– Гейли – нетърпеливо подхванах. – Не си играй с мен. Какво става с момчето?
– А, момчето. – Тя вдигна рамо, но по крайчетата на устните ѝ играеше усмивчица. След миг спря с преструвката и се засмя.
– Трябваше да ме видиш. Бях страшно добра, нищо че сама го казвам. Съпружеска загриженост, женска доброта и щипка майчина жал. „О, Артър, ако собственият ни брак ни бе благословил с дете...“, не че благословията му щеше да свърши работа – тя наклони глава към рафтовете с билки, – как би се почувствал, ако това се случеше със сина ти? Няма съмнение, че гладът е накарал момчето да открадне. О, Артър, не можеш ли капка жалост да намериш в сърцето си, така както то прелива от справедливост?
Тя се отпусна на едно столче, смееше се и удряше леко крака си с юмрук. Добави:
– Колко жалко, че наоколо няма актьорска трупа!
Шумът от тълпата се беше променил и отново се върнах при прозореца, за да видя какво се случва.
Множеството се раздели на две – от къщата излезе момчето, между свещеника и обвинителя. Артър Дънкан, целият преизпълнен с благосклонност, се кланяше и кимаше на по-знатните хора. Отец Байн приличаше на намръщен картоф. Кафеникавото му лице се бърчеше от неприязън.
Малкото шествие продължи до средата на площада, където мъж, чието име бе Джон Макрей, пристъпи да ги посрещне. Този господин бе облечен подобаващо на заниманието си, въздържано и елегантно: черни бричове и палто, както и сива кадифена шапка (която бе свалил и сега внимателно пазеше от дъжда под полите на палтото си). Не беше, както бях предположила, местният тъмничар, макар че понякога му се налагаше да върши и това. Най-често отговаряше за реда, за инспекцията на пазара, а понякога бе и екзекутор. От колана му висеше лопатка, с който имаше право да взима определена част от всяка торба жито на четвъртъчния пазар: това беше възнаграждението му.
Самият той ми беше разказал всичко това, след като няколко дни по-рано бе посетил замъка, за да му помогна с хроничното възпаление на левия му палец. Пукнах възпалената част със стерилна игла и превързах палеца с мехлем от тополови пъпки. Макрей се оказа срамежлив мъж със спокоен глас и приятна усмивка.
Сега обаче нямаше и следа от нея. Изражението му бе подобаващо сурово. Напълно разбираемо, никой не искаше да гледа хилещ се екзекутор.