Момчето застана на каменната платформа насред площада. Изглеждаше бледо и уплашено, ала не помръдна. Артър Дънкан, областен обвинител на Крейнсмюир, се опита да придаде на пълничката си фигура израз на внушителност и се подготви да произнесе присъдата.
– Слабоумникът си признал още щом влезли в къщата – рече Гейли в ухото ми. Взираше се през рамото ми с интерес. – Така че нямаше как да измоля да го освободят. Но ще получи най-леката присъда. Един час на стълба, с едно приковано ухо.
– Приковано! За какво?!
– За стълба естествено. – Тя ме изгледа питащо, но бързо се обърна към прозореца, за да види изпълнението на „леката“ присъда, която бе получил помощникът на кожаря благодарение на намесата ѝ.
Хората край стълба бяха толкова нагъсто, че младежът почти не се виждаше, но тези най-близо се отдръпнаха, за да освободят място за Макрей. Момчето вече беше заключено за стълба и изглеждаше малко и пребледняло. Стискаше очи и трепереше от страх. Изписка високо и тънко, когато пиронът се заби. Чу се дори през прозореца и аз също потреперих.
Върнахме се към работата си, както повечето от зрителите, но не можех от време на време да не поглеждам през прозореца. Неколцина нехранимайковци дойдоха при наказания, за да му се подиграват и да го замерват с кални топки. Току наминаваше и някой по-здравомислещ господин, открадваше по няколко минути от задълженията си, за да помогне за превъзпитанието на малолетния престъпник с добре подбрани съвети и упреци.
Оставаше час до залеза и пиехме чай във всекидневната, когато някой потропа на вратата. Денят така се бе смрачил от упорития дъжд, че не личеше докъде е стигнало слънцето. Домът на Дънкан обаче можеше да се похвали с часовник, великолепно изработен от орехово дърво, месингово махало и украсена с херувими предна част. Стрелките сочеха шест и половина.
Кухненската прислужница отвори и обяви безцеремонно:
– Ей там.
Джейми Мактавиш се приведе през прага. Мокра, яркочервената му коса бе добила патината на древен бронз. Палтото му също бе древно и омачкано, а под едната си мишница носеше тежко зелено наметало за яздене.
Станах и го представих на Гейли, а той ѝ кимна.
– Госпожо Дънкан, госпожо Бюшамп. – Махна към прозореца. – Изглежда е имало интересни събития този следобед.
– Още ли е там? – попитах и се взрях навън. Момчето бе просто силует през плътното стъкло. – Сигурно е подгизнал.
– Да. – Джейми разтвори наметалото и ми го подаде. – Колъм помисли, че и вие може да подгизнете. Имам работа в селото, затова изпрати наметалото по мен. Ще се върнете с мен в замъка.
– Много мило от негова страна – казах разсеяно. Още мислех за момчето. Попитах Гейли: – Колко още трябва да стои там?
Тя ме изгледа неразбиращо и аз с досада уточних кого имам предвид.
– А, той ли? – Тя се понамръщи, задето подхващах толкова маловажна тема. – Един час, казах ти. Макрей трябваше вече да го е освободил.
– Освободи го – увери я Джейми. – Видях го, докато прекосявах площада. Само че хлапакът няма смелост да се откъсне от пирона.
Зяпнах.
– Трябва сам да се откъсне?
– О, да. – Джейми звучеше поразвеселен. – Още е неспокоен, но скоро ще събере смелост, струва ми се. Навън е влажно и се стъмва. Хайде, да тръгваме, че нищо няма да ни остане за вечеря. – Той се поклони на Гейли и се обърна, за да излезе.
– Чакай – спря ме тя. – Щом ще те изпрати този ми ти здравеняк, имам сандък със сушено блатно зеле и други билки, които обещах на госпожа Фицгибънс. Може би господин Мактавиш ще е така добър?
Джейми се съгласи и тя прати един от слугите да свали сандъка от работната ѝ стаичка, като му подаде огромен железен ключ. След това написа бележка на малко писалище в ъгъла на стаята. Когато слугата свали сандъка, тя запечата писмото с восък от свещта и ми го подаде.
– Ето. Това е сметката. Би ли я дала на Дугал? Той се занимава с плащанията. Не я давай на другиго, иначе няма да ми платят със седмици.
– Да, разбира се.
Тя ме прегърна и като ни увещаваше да се пазим от студа, ни изпрати до вратата.
Застанах под стряхата, а Джейми привърза сандъка към седлото. Дъждът се беше усилил и от стрехите се стичаше цял водопад.
Погледнах първо към широкия гръб и мускулестите предмишници на Джейми, докато той вдигаше без особено усилие тежката дървена кутия – след това преместих поглед към момчето, което въпреки окуражаващата го тълпа, все още стоеше приковано. Да, не беше красиво младо момиче с коса като лунни лъчи, ала по действията на Джейми отпреди няколко дни съдех, че може и да не остане безразличен към бедите на един малчуган.