– Господин Мактавиш? – започнах колебливо. Не получих отговор. Лицето му не промени изражението си, нито пък устните му помръднаха, а сините му очи се взираха в ремъка, който затягаше.
– Джейми? – опитах малко по-силно и той вдигна глава. Значи наистина не беше Мактавиш. Как ли се казваше наистина?
– Да?
– Ти си, хм, доста едър, нали? – рекох, а той се поусмихна и кимна. Явно се чудеше накъде бия.
– Достатъчно – отвърна ми.
Това ме окуражи и се приближих към него, за да не ме чуят хората в края на тълпата.
– Сигурно и пръстите ти са доста силни, нали?
Той сви юмрук и усмивката му стана по-широка.
– Да, така е. Да не искаш да ти строша няколко ореха?
Хвърлих поглед зад него, край позорния стълб.
– По-скоро да извадиш един от огъня. Можеш ли?
Той се замисли секунда-две, накрая сви рамене.
– Да, ако пиронът е достатъчно дълъг, за да го хвана. А ти можеш ли да привлечеш вниманието на тълпата? Едва ли ще им хареса, че се намесвам, а и съм непознат.
Не бях предвидила възможността молбата ми да го изложи на риск и се поколебах, но той сякаш искаше да го направи, независимо от опасността.
– Може да идем двамата, за да погледнем отблизо, а аз ще припадна от гледката... Мислиш ли, че...
– Да, мисля, че ще свърши работа.
Всъщност малко ме беше страх да погледна, но гледката не беше толкова страшна. Ухото бе приковано за горната част, близо до ръба, и около пет сантиметра от пирона стърчаха навън. Почти нямаше кръв и макар по лицето на момчето да се четеше страх и неудобство, явно не го болеше твърде много. Почти се съгласих с Гейли, че това е милостива присъда, предвид състоянието на шотландското правораздаване в тази епоха. Но все пак си оставаше варварска.
Джейми нехайно си проправи път по края на тълпата и се приближи към стълба. Поклати неодобрително глава към момчето.
– Ех, момко – започна той и изцъка с език. – Добре си се подредил, а?
Постави едра длан върху позорния стълб, уж за да погледне ухото по-отблизо.
– Абе, момче, какво още се чудиш и маеш? Само мръдваш с глава и си готов. Искаш ли да ти помогна? – Посегна, като че ли да хване момчето за косата. Малчуганът извика от страх.
Разбрах, че е мой ред, и пристъпих назад, като нарочно настъпих жената зад себе си, която изпищя от болка.
– Извинете – изохках. – Толкова... Толкова съм замаяна! Моля ви... – Извърнах се от стълба и направих две-три крачки, като майсторски се олюлявах и сграбчвах ръкавите на хората край себе си. Ръбът на платформата беше само на двайсетина сантиметра от мен – хванах се за едно дребно момиче, което бях избрала предварително, строполих се напред и я повлякох със себе си.
Изтърколихме се на мократа трева, в плетеница от фусти, и викове на болка и изненада. Пуснах я и се разположих в драматична поза с разперени ръце. Дъждът закапа по лицето ми.
Падането ме беше оставило без дъх, тъй като девойката се стовари върху мен, и известно време пъхтях, заслушана в бърборенето на притеснените селяни. Заваляха предположения, предложения и възклицания. Само че добре познавах ръцете, които ми помогнаха да седна, както и сините очи, вторачени загрижено в мен. Преместих поглед за част от секундата, за да се уверя, че мисията е изпълнена – момчето на кожаря, притиснало кърпичка към ухото си, се отдалечаваше бързо, незабелязано от захласнатата по новото зрелище тълпа.
Селяните, които доскоро с трепет очакваха да видят как се пролива кръв, с мен бяха олицетворение на добротата. Бързо ми помогнаха да се върна в дома на Дънкан, а там ме глезиха с бренди, чай, топли одеяла и още по-топло съчувствие. Успях да се откъсна само когато Джейми отсече, че трябва да вървим, и ме вдигна от кушетката, без да обръща внимание на възраженията на домакините ми.
Качи ме пред себе си на седлото и пое юздите и на двата коня. Опитах се да му благодаря за помощта.
– Няма нищо, моме – рече той.
– Но се изложи на риск – настоях. – Не осъзнавах, че ще е опасно за теб.
– Е... – отвърна той неопределено и продължи закачливо: – Няма да отстъпвам на някаква мъничка девойка сасенак, нали?
Попришпори конете, когато сенките край пътя се сгъстиха. Не разговаряхме много по обратния път. А когато стигнахме до замъка, се раздели с мен на портата само с шеговитото:
– Приятна вечер, госпожо Сасенак.
Но почувствах, че сме сложили началото на приятелство, малко по-здраво от клюкарстване в сянката на ябълковите дървета.
1 Келтска дума за „ядивна гъба“. – Бел. прев.
10. ВРИЧАНЕТО
Следващите няколко дни бяха пълен хаос – хора идваха и си отиваха, течаха приготовления от всякакъв вид. Лекарските ми занимания почти спряха – натровените се бяха оправили и като че ли всички бяха твърде заети, за да се разболяват. Нямаше нищо по-сериозно от няколко трески в пръстите на момчетата, които разнасяха цепеници, както и тук-таме някоя опарена длан на слугиня в кухнята.