Самата аз се вълнувах. Днес беше голямата нощ. Госпожа Фиц ми беше казала, че всички воини на клана Макензи ще са в залата, за да подновят клетвите си за вярност към Колъм. С подобна церемония никой не би се интересувал какво се случва в конюшните.
Докато помагах в кухнята и в овощните градини, успях да скрия достатъчно храна за няколко дни. Нямах манерка за вода, но бях пригодила за една от по-тежките стъклени стомни от лекарското помещение. Колъм ми бе осигурил здрави ботуши и топло палто. Щях да се сдобия и с хубав кон – бях си го набелязала в конюшнята. Нямах пари, но пациентите ми бяха подарили някои дреболии, панделки, дървени фигурки, евтини бижута. Можех да ги заменя за нещо от първа необходимост по пътя.
Неприятно ми бе, че се възползвах от гостоприемството на Колъм и приятелството на обитателите на замъка, а няма дори да им оставя бележка, но какво можех да кажа? Известно време мислих върху този въпрос, но накрая реших просто да си замина. Най-малкото нямах къде да пиша, а не ми се рискуваше да посещавам покоите на Колъм, за да търся хартия.
Час след мръкване внимателно приближих конюшнята, наострила слух. Но явно всички бяха в Залата и се готвеха за церемонията. Вратата заяде, но я побутнах и тя се отвори навътре на кожените си панти.
В конюшнята бе топло и се усещаше спорадичното раздвижване на конете. Беше и тъмно – като в шапката на погребален агент, както казваше чичо Ламб. Прозорците бяха просто процепи, твърде тесни, за да пропускат светлината на луна и звезди. Закрачих внимателно напред с протегнати ръце.
Внимателно опипвах пред себе си и търсех вратичка на отделение, по която да се ориентирам. Не намерих нищо, ала краката ми срещнаха препятствие и се понесох напред с изненадан вик, който отекна в покривните греди на старото каменно здание.
Препятствието се завъртя с ругатня и ме стисна за ръцете. Оказах се до едро мъжко тяло. Дъхът на непознатия гъделичкаше ухото ми.
– Кой си ти? – изпъшках, като опитах да се отскубна от него. – Какво правиш тук?
Силуетът отпусна хватката си, когато чу гласа ми.
– Мога да те питам същото, сасенак – изрече Джейми Мактавиш. Поуспокоих се. Той седна в сламата и добави сухо: – Макар че мога и сам да се сетя. Колко далеч мислеше, че ще стигнеш в тъмна нощ с непознат кон и с половината клан Макензи след теб?
Наежих се.
– Няма да ме подгонят. Всички са в Залата и ако утре сутрин дори един от петима е достатъчно трезвен да стои прав, камо ли да язди, ще съм крайно изненадана.
Той се засмя, изправи се и ми подаде ръка. Отупа сламата от полата ми, по-силно, отколкото бе необходимо.
– Е, добре разсъждаваш – рече той, сякаш леко изненадан, че изобщо съм способна да разсъждавам. И добави: – Или щеше да бъде, ако Колъм нямаше пазачи из целия замък и околните лесове. Никога няма да остави замъка незащитен, с цялата бойна сила на клана вътре. А и камъкът не гори толкова лесно, колкото дървото...
Реших, че има предвид печално известното Клане в Гленкоу, когато мъж на име Джон Кембъл по заповед на Короната се погрижил трийсет и осем души от клана Макдоналд да загинат, като изгорил имението им. Пресметнах набързо. Това трябва да е било преди петдесет и няколко години – достатъчно скоро, за да се погрижи Колъм да не се повтаря.
– А и трудно можеше да избереш по-лоша нощ за бягство. – Изглежда, никак не го тревожеше фактът, че изобщо съм планирала бягство, мислеше само за причините за провала му. Това ми се стори странно. – Освен че има пазачи, а всички добри конници сега са в замъка, пътят ще е пълен с хора от околията. Идват за лова и игрите.
– Лов?
– Да. Обикновено на елени, но този път май ще е глиган. Едно от конярчетата казало на Стария Алек, че има огромен глиган в източния лес. – Постави едра длан на гърба ми и ме завъртя към отворената врата.
– Хайде. Ще те заведа в замъка.
Отдръпнах се.
– Не си прави труда – отвърнах грубо. – Мога и сама да намеря пътя.
Той ме хвана здраво за лакътя и поехме напред.
– Сигурно. Но едва ли ще искаш да срещнеш някой пазач на Колъм сама.
– И защо не? – сопнах се. – Нищо лошо не правя. Няма забрана да се разхождам из замъка, нали?
– Не. Едва ли ще искат да те наранят – рече Джейми, като се взираше замислено в сенките. – Но не е необичайно човек да си вземе манерка за компания, когато е на стража. А питието може да е чудесен другар, но не е мъдър съветник, когато видиш малко, миловидно девойче само в тъмното.