– Ти самият ме видя сама в тъмното – напомних му. – И нито съм особено малка, нито миловидна, поне в момента.
– Така е, но аз спях и не съм пиян. И като оставим настрана нрава ти, си доста по-малка от повечето пазачи на Колъм.
Изоставих безсмислената посока на разговора и опитах друго.
– А защо спеше тук? Нямаш ли си легло някъде?
Вече бяхме стигнали до входа на кухненските помещения и виждах лицето му на слабата светлина. Внимателно оглеждаше каменните арки, но при тези ми думи рязко завъртя глава.
– Имам си – отвърна, – но реших, че е по-добре да не се пречкам.
– Защото не искаш да се вречеш във вярност на Колъм Макензи, нали? – отгатнах. – И не искаш никой да ти трие сол на главата?
Той отново хвърли поглед към мен, леко развеселен.
– Нещо такова.
Една от страничните врати бе подканящо открехната, а на каменен ръб над нея фенер пръскаше жълтеникав светлик. Почти го бяхме достигнали, когато длан запуши устата ми и рязко бях вдигната във въздуха.
Задърпах се и опитах да ухапя ръката, но бе облечена в дебела ръкавица, а и по всичко личеше, че мъжът, както ме беше предупредил Джейми, е много по-едър от мен.
Самият Джейми срещаше трудности, ако се съдеше по звуците.
Сумтенето и ругатните рязко секнаха след тропот и здрава келтска псувня.
Схватката в тъмното спря и някой се засмя – не беше Джейми.
– Ха, ако това не е племенникът на Колъм. Закъсняваш май за вричането, а, момче? И кой е с теб?
– Девойче – отвърна мъжът зад мен. – Сочничка на пипане.
Ръката му освободи устата ми и ме стисна здраво другаде. Изписках възмутено, посегнах през рамо, напипах носа му и го извъртях. Мъжът ме пусна и се врече в нещо малко по-различно от това, в което се вричаха в Залата. Отстъпих назад под напора на гъстите изпарения от уиски и се благодарих, че Джейми беше с мен. Беше постъпил съвсем разумно, като ме придружи.
Той явно не мислеше така, докато се опиташе да се отскубне от ръцете на двамата пазачи. Нямаше нищо враждебно в действията им, но и така не си поплюваха. Насочиха се към отворената врата заедно с пленника си.
– Пуснете ме, нека се преоблека, бе хора! – викаше той. – Не мога да се вричам такъв.
Опитите му да се измъкне с приказки бяха прекратени от ненадейната поява на Рупърт, дебел и наконтен с риза с жабо и везано със сърма палто. Той изскочи през тясната врата като тапа от бутилка.
– Не го мисли това, момко – каза той, като оглеждаше Джейми с блеснали очи. – Вътре ще те преоблечем както си му е редът.
Той направи знак с глава и Джейми изчезна през прага с двамата пазачи. Едра длан ме стисна за лакътя и аз се присъединих към групичката.
Рупърт изглеждаше в прекрасно настроение, както и останалите, които зърнах в замъка. Шейсет-седемдесет души, облечени в най-хубавите си дрехи и обсипани с ками, саби, пистолети и кожени торби на врата. Всички се суетяха във вътрешния двор до най-близкия вход към Залата.
Рупърт посочи една вратичка в стената и мъжете прибраха Джейми в осветена стаичка. Явно я ползваха за склад – по масите и рафтовете бяха пръснати какви ли не предмети.
Рупърт огледа Джейми критично, особено сламата в косата му и петната по ризата. Погледна и към сламата в моята коса и се ухили цинично.
– Нищо чудно, че закъсняваш, момко. Хич не те виня. – Сръчка Джейми в ребрата. После извика на един от хората отвън: – Уили! Трябват ни дрехи. Нещо подходящо за племенника на господаря. Хайде, човече, побързай!
Свил устни, Джейми огледа мъжете. Шестима от клана, развълнувани до немай къде от възможността да се врекат, преливащи от гордост. Вълнението със сигурност бе подсилено от големи глътки бира от бъчвата на двора. Джейми ме фиксира с поглед, с още по-мрачно изражение. Явно смяташе, че аз съм виновна.
Разбира се, можеше да каже, че не възнамерява да се кълне във вярност на Колъм, и да се отправи обратно към конюшните. Ако искаше да го пребият – или по-лошо. Той вдигна вежда, сви рамене и се предаде благосклонно на Уили, който се беше върнал с купчина снежнобял лен и четка за коса. Върху дрехите се мъдреше плоска синя барета от кадифе, украсена с метална значка, която крепеше стрък зеленика. Разгледах баретата, докато Джейми се мъчеше с ризата и ядно се решеше.
Значката беше кръгла, а образът на нея – изненадващо добре изрисуван, пет вулкана в средата, които бълваха много реалистични пламъци. А по ръба – мотото Луцео нон уро.
– Блестя, но не горя – преведох на глас.
– Да, моме, мотото на Макензи – каза Уили, кимайки одобрително. Грабна баретата от ръцете ми и я подаде на Джейми, преди да изскочи навън за още дрехи.