– За нас твоето приятелство и доброжелателство са чест – изрече ясно господарят на замъка. – Приемаме подчинението ти и те считаме за съюзник и другар на клана Макензи.
Напрежението поспадна, а в галерията се чуха въздишки на облекчение, когато Колъм отпи от куейкса и го подаде на Джейми. Младежът го пое с усмивка. Вместо просто да отпие обаче, той внимателно повдигна почти пълния съд и започна да гълта. И продължи. Останалите ахнаха, къде от възхищение, къде от удоволствие. Не може да не си поеме дъх, помислих си – но не. Пресуши тежката купа до последната капка, свали я с мощно издихание и я върна на Колъм.
– Честта е моя – каза, малко пресипнал, – да се съюзя с клан, чийто вкус към уискито е тъй добър.
Надигнаха се мощни възгласи и той си проправи път към арката – трудно, защото всички се изреждаха да се ръкуват с него и да го тупат по гърба. Явно не само Колъм Макензи в това семейство имаше склонност към показността.
Горещината стана още по-задушна, а от гъстеещия дим ме болеше главата. Накрая вричането приключи с нещо, което вероятно беше прочувствено слово на Колъм. Неповлиян от шест споделени купи с уиски, гласът му още отекваше от камъните на залата. Поне краката нямаше да го болят тази вечер.
След това отдолу се надигна мощен рев, писнаха гайди и тържествената сцена се превърна в хаос. Виковете станаха още по-силни, когато, подпрени на дървени рамки, се появиха бъчви с бира и уиски, както и подноси с димящи овесени питки, хагис3 и месо. Госпожа Фиц, която навярно бе организирала тази част от вечерта, се приведе напред, като следеше изкъсо слугите, най-вече момчета, твърде млади, за да се вричат.
– И къде са фазаните? – измърмори под нос, докато оглеждаше подносите. – А пълнените змиорки? Проклет да е Мънго Грант, ако е изгорил змиорките, ще го одера жив!
Тя се обърна и пое към изхода на галерията, очевидно за да не позволи организацията на нещо толкова важно да отиде по дяволите в нескопосаните ръце на Мънго Грант.
Възползвах се от възможността и закрачих в широката диря, която тя оставяше след себе си. Някои от жените се присъединиха към мен.
Госпожа Фиц се обърна към нас, когато стигна до най-долното стъпало, и се намръщи свирепо.
– Вие, младичките, да се връщате по стаите си – нареди тя. – Ако няма да стоите далеч от погледите на мъжете, най-добре се прибирайте. Не стойте по коридорите, не надничайте зад ъглите. Всички мъже тук вече са пияни, а след час никакви няма да ги има. Не е време и място за момичета.
Тя открехна вратата и огледа коридора. Явно беше чисто, защото бързо разпрати жените към горния етаж, където спяха слугините.
– Трябва ли ти помощ? – попитах я. – В кухнята, имам предвид?
Тя поклати глава, но се усмихна на предложението.
– Не, няма нужда, моме. Хайде, върви и ти, не си в по-голяма безопасност от останалите – и с добронамерено побутване ме изпрати в сумрачния коридор.
Бях склонна да я послушам след срещата с пазачите отвън. Мъжете в Залата пиеха, танцуваха и дивееха без капка мисъл за самоконтрол. Не беше място за жени.
Но да намеря стаята си бе проблем. Макар да знаех, че на следващия етаж има проход към коридора, на който се намираше тя, не виждах никакви стълби.
Свих зад един ъгъл – право към групичка гуляйджии. Не ги познавах и явно идваха отдалеч и не разбираха много порядките на замъка. Или поне така заключих, защото един от тях, явно неуспешно търсил отходните места, се облекчаваше в един ъгъл.
Моментално се завъртях да се върна, откъдето съм дошла, и да забравя за всякакви стълби. Няколко ръце обаче ме спряха и се оказах притисната към стената и заобиколена от алкохолни изпарения и планинци с нечестиви помисли в главите.
Този пред мен не виждаше смисъл в увертюрите и ме сграбчи през кръста с едната си ръка, а с другата затършува в корсажа ми. Приближи се и отърка брадата си в ухото ми.
– Хайде сега една сладка целувка за юначагите от клана Макензи! Тулах Ард!
– Ерин го бра4 – отвърнах грубо и го избутах с всичка сила. Разлюлян от пиене, той се спъна и се блъсна в един от мъжете. Стрелнах се встрани и хукнах, като се отървах от обувките си тичешката.
Пред мен надвисна друг силует и аз се поколебах. Но поне беше един – тези отзад бяха десетима и бързо ме настигаха. Продължих напред с намерението да го заобиколя, но той рязко ми препречи пътя и се наложи да спра толкова ненадейно, че сложих длани на гърдите му, за да не се блъсна в него. Беше Дугал Макензи.
– Какво, по дяволите... – започна той, но видя преследвачите ми. Придърпа ме зад себе си и излая нещо на келтски. Те възнегодуваха на същия език, но след още няколко яростни като вълче ръмжене реплики се отдалечиха.