– Благодаря – казах леко зашеметена. – Благодаря. Ще... ще си вървя. Не би трябвало да съм тук.
Дугал ме погледна и ме хвана за ръката. Завъртя ме към себе си. Беше чорлав, несъмнено от веселбите в Залата.
– Така си е, моме. Не бива да си тук. Но щом си тук, ще си платиш налога – промълви и очите му уловиха случаен отблясък. Придърпа ме към себе си и ме целуна – толкова силно, че ужули устните ми и ги разтвори. Езикът му се плъзна по моя и острият вкус на уиски изпълни устата ми. Сграбчи ме здраво отзад и ме притисна към себе си. Почувствах твърдостта под поличката му и през слоевете на фустата ми.
Пусна ме толкова ненадейно, колкото ме беше сграбчил. Кимна и посочи към другия край на коридора, дишайки малко неравномерно. Над челото му висеше червеникавокафяв кичур и той го приглади назад.
– Бягай, моме. Преди да платиш повече.
Избягах. Боса.
На следващата сутрин предположих, че повечето ще спят до късно и ще се измъкнат от леглото само за някоя възстановителна халба бира, когато слънцето се вдигне високо над хоризонта – ако изобщо изгрееше, разбира се. Но планинците от клана Макензи бяха много по-корави, отколкото си мислех, и замъкът жужеше още преди съмване. Дрезгави гласове се провикваха по коридорите, дрънчаха брони и трополяха ботуши, докато мъжете се готвеха за лова.
Беше студено и мъгливо, но Рупърт, когото срещнах в двора на път към залата, ме увери, че в такова време най-добре се лови глиган.
– Козината му е толкова гъста, че студеното никак не му пречи – обясни ми той, докато ентусиазирано остреше копие на точило, което въртеше с педал, – и се чувстват в безопасност в такава мъгла. Не усещат, когато ги връхлетиш, разбираш ли?
Въздържах се да отбележа, че и ловците няма да могат да видят глигана, когато ги връхлети.
Когато слънцето озари мъглата с ивици червено злато, ловната дружина се събра, покрита със слана и нетърпелива. С радост установих, че от жените не се очаква да участват, а само предлагаха питки и бира на заминаващите герои. Когато видях колко много мъже са се упътили към източния лес, въоръжени до зъби с копия, брадви, лъкове и ками, ми дожаля за глигана.
Отношението ми се промени към страхопочитание само час по-късно, когато ме повикаха в покрайнините на леса, за да превържа раната на един от мъжете, който неподготвен се бе натъкнал на звяра в мъглата.
– Исусе Христе! – възкликнах, докато оглеждах зейналата дупка между коляното и глезена на ловеца. – И това го е направило животно? Да няма зъби от неръждаема стомана?
– К’во? – Пациентът ми беше бял като платно от шока и не можеше да ми даде по-адекватен отговор, но един от придружителите му ме изгледа странно.
– Няма значение – отвърнах и стегнах здраво превръзката около ранения прасец. – Отведете го в замъка. Там госпожа Фиц ще му даде гореща яхния и одеяла. Ще трябва да го зашия, но тук нямам с какво.
По мъгливите склонове на околните хълмове още отекваше ритмичният зов на викачите. Ненадейно крясък прониза мъглата и леса, а от папратите наблизо се вдигна стреснат фазан.
– Мили Боже, това пък какво беше? – Грабнах шепа превръзки, оставих пациента си на приятелите му и се затичах към гората.
Под дърветата мъглата бе по-гъста и не виждах на повече от метър-два пред себе си, но развълнуваните викове и шумовете в гъсталака ме упътиха.
Животното се появи иззад гърба ми и ме подмина, като почти ме докосна. Заслушана във виковете, не го чух и не го видях, докато не се оказа пред мен – тъмен силует, тичащ с невероятна скорост, а абсурдно малките копита тъпчеха безшумно влажните листа.
Гледката така ме стъписа, че не ми и мина през ум да се уплаша. Просто зяпах мъглата, където бе изчезнало създанието. Вдигнах ръка да пригладя къдриците, полепнали по лицето ми, и видях по нея кърваво петно. Имаше такова и на полата ми. Животното беше ранено. Може би крясъкът бе на глигана?
По-скоро не – знаех как звучи смъртоносната рана. А глиганът изглеждаше изпълнен с адреналинова енергия, когато ме подмина. Поех си дълбоко дъх и продължих нататък, търсейки ранения мъж.
Открих го в основата на малък склон, обграден от ловци. Бяха го покрили с наметките си, но платът върху краката му бе зловещо потъмнял. Изровената черна пръст по склона показваше къде се е изтърколил, а окаляните листа и преобърната земя – къде е срещнал глигана. Приклекнах до мъжа, махнах наметката и се заех за работа.
Едва бях започнала, когато мъжете край мен завикаха. Кошмарният силует отново изплува изпод дърветата, съвсем безшумно.
Този път успях да видя дръжката на камата, щръкнала от ребрата на звяра, вероятно забита от ранения. Жълтеникавата слонова кост бе почервеняла от кръв, както и полуделите очички на глигана.