Ловците посегнаха към оръжията си. Най-бързият сграбчи копие от ръцете на свой вцепенен другар и пристъпи на полянката пред животното.
Беше Дугал Макензи. Вървеше почти спокойно, като придържаше копието ниско с две ръце, сякаш готов да го използва като лопата. Беше се съсредоточил върху животното и му говореше на келтски, сякаш за да го накара да излезе изпод дървото, до което стоеше.
Първият набег беше ненадеен като експлозия. Звярът се стрелна толкова близо до Дугал, че кафявата му ловна наметка се раздвижи. Глиганът се обърна и нападна отново, цял мускули и ярост. Дугал отскочи встрани като матадор и нанесе удар с копието си. Така продължиха още няколко пъти. Беше не толкова яростна схватка, колкото танц – и двамата бяха изключително силни, но и толкова ловки, сякаш се носеха над земята.
Всичко продължи не повече от минута, макар да ми се стори много по-дълго. Приключи, когато Дугал се извъртя встрани от смъртоносните бивни, вдигна късото здраво копие и го заби право между прегърбените рамене на животното. Копието потъна с глух звук в плътта на глигана, а той изквича така, че косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Очите яростно затърсиха врага, а малките копитца потънаха дълбоко в калта. Глиганът се препъна и олюля. Писъците продължиха, оглушителни, животното падна на една страна и камата се заби още по-дълбоко. Глиганът зарита и заобръща едри буци влажна почва.
Писъците спряха рязко. Последва миг тишина и после силно изгрухтяване, след това тялото застина.
Дугал не изчака да се увери, че е убил глигана, а бързо се върна при ранения. Приклекна и постави ръка под раменете му. Високите му скули бяха опръскани с кръв, както и косата му от едната страна.
– Готово, Джорди – рече той с утешителен тон. – Готово. Спипах го, друже. Всичко е наред.
– Дугал? Ти ли си, друже? – Раненият завъртя глава към него, мъчейки се да отвори очи.
Докато проверявах жизнените показатели на мъжа, слушах изумена разговора им. Дугал свирепият, безкомпромисният, мълвеше успокоителни слова и прегръщаше този мъж, галеше го по косата.
Отпуснах се на пети и посегнах към купчината плат на земята до мен. Раната беше много дълбока и дълга, поне трийсет сантиметра от чатала надолу по бедрото, откъдето се изливаше кръвта. Но не шуртеше – феморалната артерия не бе засегната, така че имах шанс да спра кървенето.
Ала не можех да спра течението от корема на мъжа, където бивните бяха преминали през кожа, мускули, мезентерий и черва. И там не бяха засегнати големи кръвоносни съдове, но вътрешностите бяха пробити – виждаше се ясно през отвора на раната. Тя често беше смъртоносна дори в модерните операционни с техните стерилни приспособления и антибиотици. Съдържанието на пробитото черво се изливаше в коремната кухина и правеше инфекцията неизбежна. А аз не разполагах с нищо повече от скилидки чесън и бял равнец...
Срещнах погледа на Дугал, който също гледаше чудовищната рана. Той помръдна с устни, питайки ме беззвучно:
– Ще живее ли?
Поклатих глава. След кратка пауза Дугал посегна към турникета на бедрото на мъжа и го развърза. Погледна ме предизвикателно, но аз само кимнах леко. Щях да спра кървенето и да позволя да пренесат мъжа до замъка. Където агонията му щеше да расте от ден на ден, докато раната в корема му гние, докато инфекцията се разпростре достатъчно, за да го убие след дни на ужасяваща болка. Дугал му предлагаше нещо по-добро. Смърт под небето, където кръвта му багреше същите листа, напоени от кръвта на убилия го звяр. Допълзях до главата на Джорди и я подхванах.
– Скоро ще е по-добре – рекох с равен глас, както винаги в такива ситуации, така ме бяха обучили. – Скоро болката ще намалее.
– Да. Вече... е по-добре. Не си усещам крака... и ръцете... Дугал... тук ли си? Тук ли си, друже? – Умиращият размахваше изтръпнали ръце пред лицето си. Дугал ги хвана в шепи, приведе се и прошепна нещо в ухото му.
Внезапно гърбът на Джорди се изопна и той заби пети в калта, докато тялото му се бунтуваше срещу това, което умът му вече бе приел. От време на време пъхтеше силно, пъхтенето на кървящия до смърт, отчаяно търсещ кислород, от който изтичащата кръв го лишаваше.
Лесът бе притихнал. Не пееха птички, а мъжете стояха в сенките на дърветата, безмълвни като тях. С Дугал се бяхме надвесили над тялото на Джорди, мълвяхме успокояващи слова и споделяхме тежката, отвратителна задача да му помогнем да умре.
По пътя към замъка всички мълчаха. Вървях до мъртвеца, понесен на импровизирана носилка от борови клони. Зад него по същия начин носеха трупа на неговия убиец. Дугал вървеше сам отпред.