Влязохме в главния двор и зърнах тантурестия отец Байн, който закъснял притичваше да помогне на енориаша си.
Дугал ме спря с ръка, докато се обръщах към стълбището към лекарската стаичка. Носачите на покритото с кариран план тяло ни подминаха и се упътиха към параклиса. Останахме сами в празния коридор. Дугал ме хвана за китката и ме изгледа внимателно.
– Виждала си как умират хора – рече без предисловия. – Насилствено.
Не беше въпрос, звучеше почти обвинително.
– Мнозина – рекох аз, също толкова безцеремонно. Освободих ръката си и отидох да се погрижа за живия си пациент.
Смъртта на Джорди, колкото и да беше страшна, помрачи веселието само за кратко. Същия следобед отслужиха голяма погребална литургия в негова чест, а на следващата сутрин започнаха игрите.
Не видях много, тъй като бях заета да кърпя участниците в тях. Със сигурност мога да кажа само, че автентичните планински спортни състезания се играят на живот и смърт. Превързах крака на един непохватник, който се нарязал, докато опитвал да танцува между мечове, наместих счупеното стъпало на нещастна жертва на хвърлен чук и давах рициново масло и сироп от латинка на безброй деца, прекалили със сладките. До късния следобед бях напълно изтощена.
Покатерих се на манипулационната маса за глътка въздух през прозорчето. От полето вече не се чуваха викове, смях и музика. Добре. Значи нямаше да има още пациенти, поне до утре. Рупърт какво беше казал, че ще правят след това? Стрелба с лък? Хм. Проверих колко превръзки са ми останали и уморено затворих вратата на стаичката зад себе си.
Излязох от замъка и закрачих надолу по един склон към конюшните. Добре щеше да ми дойде компанията на някое животно, което не говори и не кърви. Също така възнамерявах да открия Джейми, каквато и да му беше фамилията, и да опитам да се извиня, задето го бях замесила във вричането. Да, добре се беше справил, но ако зависеше от него, със сигурност нямаше да иска да присъства. Колкото до клюките, които Рупърт можеше да е разпространил за „любовната ни игра“, предпочитах да не мисля за тях.
И за собствените си трудности предпочитах да не мисля, но рано или късно щеше да ми се наложи. След като не успях да избягам в началото на Събора, дали нямаше да ми е по-лесно в края му. Е, повечето коне щяха да си заминат, заедно с посетителите. Но в замъка щяха да останат достатъчно. А ако имах късмет, липсата на някой от тях щеше да бъде приета за произволна кражба – покрай игрите се навъртаха достатъчно негодяи. А и сред хаоса можеше да мине доста време, преди да разберат, че ме няма.
Шляех се покрай оградата на пасбището и обмислях възможни маршрути. Проблемът бе, че имах само най-смътна представа къде се намирам спрямо целта си. Покрай игрите всеки Макензи между Леох и границата ме познаваше, така че не можех да ги помоля да ме упътят.
Изведнъж се запитах дали Джейми е казал на Колъм и Дугал за безплодния ми опит да избягам. Не го бяха споменали, така че по-скоро не.
На пасбището нямаше коне. Отворих вратата на конюшнята и сърцето ми прескочи, когато видях Джейми и Дугал на бала слама. Стреснаха се от мен почти толкова, колкото аз от тях, но кавалерски се надигнаха и ми предложиха да седна.
– Няма проблем. – Заотстъпвах към вратата.– Не исках да прекъсвам разговора ви.
– Не, моме – каза Дугал, – тъкмо говорех нещо на Джейми, което засяга и теб.
Хвърлих бърз поглед към Джейми, а той едва доловимо поклати глава. Значи не бе казал за бягството ми.
Седнах, обзета от подозрения. Спомних си сценката ни в коридора по-предната вечер, макар Дугал да не я бе споменал повече.
– Заминавам след два дни – каза изведнъж. – И ви взимам със себе си.
– Къде? – попитах изненадано. Сърцето ми запрепуска.
– През земите на Макензи. Колъм не пътува, така че посещенията на хората, които не са успели да дойдат на Събора, се пада на мен. Както и да се погрижа за това-онова... – Той махна с ръка, за да покаже, че „това-онова“ е маловажно.
– Но защо аз? Защо нас, искам да кажа? – попитах.
Той помисли и отвърна:
– Джейми го бива с конете. Колкото до теб, моме, Колъм реши, че ще е умно да те заведа до форт Уилям. Командирът там може да ти... помогне да намериш семейството си във Франция.
Или да помогне на теб да установиш коя съм наистина. И колко още криеше от мен Дугал? Той ме гледаше и може би очакваше да отговоря.
– Добре – казах спокойно. – Звучи ми добре.
Вътрешно ликувах. Какъв късмет! Сега дори нямаше нужда да бягам. Дугал щеше сам да ме придружи по пътя. А от форт Уилям нямаше да е трудно да намеря пътя. Към Краиг на Дун. Към каменния кръг. И към дома.