Выбрать главу

1 Тулах Ард e бойният вик на историческия клан Макензи. Това е името на планина в сърцето на владенията им. – Бел. прев.

2 Плитка купа с две дръжки. – Бел. прев.

3 Шотландско народно ястие, саздърма от дреболии, най-често агнешки или овчи. – Бел. прев.

4 В буквален превод „Ирландия завинаги“. В случая Клеър използва произволна заучена фраза от чуждия ѝ келтски, за да се подиграе на насилника. – Бел. прев.

ЧАСТ ТРЕТА

На път

11. РАЗГОВОРИ С АДВОКАТ

Два дни по-късно, малко преди разсъмване, излязохме от замъка Леох. Съпроводени от викове за сбогуване и крякането на дивите гъски в езерото, конете запристъпваха внимателно по каменния мост. От време на време поглеждах през рамо, докато силуетът на замъка не се скри зад мъглив воал. Мисълта, че никога повече няма да видя тази навъсена купчина камък и обитателите ѝ, ме изпълни със странно съжаление.

Копитата потракваха приглушено в мъглата. Влажният въздух носеше странно звуците, така че викове от противоположни краища на колоната се чуваха ясно, а разговори наблизо се губеха в накъсано мърморене. Сякаш се носехме през изпарения, населени с духове. Във въздуха витаеха гласове без лица, ту далечни, ту близки.

Яздех в средата на колоната – от едната ми страна пазач, когото не познавах, а от другата – Нед Гауън, писар, когото бях виждала да работи в залата на Колъм. Беше нещо повече от писар, както разбрах, когато го заговорих.

Нед Гауън беше юрист. Роден, расъл и образован в Един­бург, изглеждаше съвсем като това, за което се представяше – дребен, възрастен човечец със старателно поддържани навици, носеше палто от фин памучен плат, вълнени чорапи и ленена риза, по която имаше съвсем ненатрапчива дантела. Платът и кройката на панталоните му бяха разумен компромис между нуждите на пътя и изискванията на статута му. Картинката се допълваше от дребен чифт очила с позлатени рамки, стегната лента за коса и шапка бикорна1 от син филц. Така съвършено онагледяваше професията си, че не можех да го гледам без лека усмивка.

Яздеше спокойна кобила, натоварена с две огромни кожени торби. Обясни, че в едната се намират приспособленията му – мастилницата, перата и хартията.

– А за какво е другата? – попитах аз. Първата изглеждаше почти пълна, а втората – почти празна.

– А, това е за наемите на господаря – отвърна адвокатът и потупа торбата.

– Значи очаква доста пари – предположих.

Гауън сви рамене.

– Не чак толкова, скъпа. Но повечето ще е в грошове. А те заемат място. – Той ми се усмихна бързо с тънките си сухи устни. – Но и купчина монети пак е по-лесна за превоз в сравнение с другата част от приходите на Колъм.

Той се обърна и погледна през рамо към две големи, теглени от мулета каруци в края на колоната.

– Торбите зърно и купчините ряпа поне имат благоприличието да не се движат. Птиците, ако са вързани за краката или в клетки, също са лесни. Както и козите, макар от време да време да създават проблеми, ядат всичко, както знаете. Миналата година една ми изяде кърпичката, макар че навярно аз си бях виновен, задето позволих на плата да се подава от джоба ми. – Той присви устни. – Но тази година изрично съм разпоредил. Няма да приемаме живи прасета.

Нуждата от защита за торбите на господин Гауън и за двете каруци обясняваше останалите двайсетима конници в групичката. Всички бяха въоръжени и водеха със себе си товарни животни, навярно носещи храната. Госпожа Фиц, наред с многократните сбогувания и съвети, ме беше предупредила, че условията ще са примитивни, ако не и по-лошо, и много нощи ще прекараме край самия път.

Любопитно ми беше какво е довело мъж с образованието на господин Гауън в отдалечена високопланинска Шотландия, далеч от удобствата на цивилизацията, с които несъмнено бе свикнал.

– Е, колкото до това – отвърна ми той, – като млад имах малка кантора в Единбург. С дантелени завеси на прозореца, лъскав месингов надпис на вратата, с името и титлата ми. Но ми писна да пиша завещания и документи за прехвърляне на имоти, да виждам все същите лица по улицата. Затова си тръгнах.

Купил си кон, малко припаси и тръгнал. Нямал представа къде отива или какво ще прави.

– Трябва да си призная – рече той, докато бършеше кокетно нос с кърпичка с инициалите му, – че ме влекат... приключенията. Само че нито физиката ми, нито родословното ми дърво предполагат живот на бандит по пътищата или на моряк, които бяха най-вълнуващите занимания, които тогава можех да си представя. Реших, че е най-добре да се кача в планините. Може би някой главатар на клан щеше да ми позволи някак да му служа.