И с течение на времето открил такъв главатар.
– Джейкъб Макензи. – Възрастният мъж се усмихна на спомена. – Ама и той беше един... – Кимна към началото на колоната, където в мъглата се мержелееше яркочервената коса на Джейми Мактавиш. – Внукът му много прилича на него. С Джейкъб се срещнахме, когато насочи пистолет към мен, за да ме ограби. Позволих му да ми вземе коня и дисагите, нямах избор. Но мисля, че го изненадах, като му предложих да се присъединя към него, ако трябва – пеша.
– Джейкъб Макензи. Бащата на Колъм и Дугал? – попитах.
Той кимна.
– Да. Разбира се, тогава не беше земевладелец. Това се случи няколко години по-късно... със съвсем малко помощ от моя страна – добави скромно. – Тогава нещата бяха по-...нецивилизовани.
– О, така ли? И Колъм го е наследил?
– Нещо такова – каза господин Гауън. – Нещата се пообъркаха, когато Джейкъб почина. Колъм беше наследникът на Леох, разбира се, но... – Адвокатът направи пауза и се огледа, за да се увери, че около нас няма никого. Пазачът беше тръгнал напред, за да се събере с другарчетата си, а от каруците ни деляха поне десетина метра. – Колъм беше здрав докъм осемнайсетата си година. И обещаваше да е силен лидер. Ожени се за Летиша като част от съюз с клана Камерън, самият аз подготвих договора... но скоро след това падна от коня си по време на набег. Счупи си бедрото, а то зарасна зле.
Кимнах. Разбира се, че щеше да зарасне зле, предвид болестта му.
– След това – продължи с въздишка господин Гауън, – стана от леглото си твърде скоро, падна по стълбите и счупи и другия си крак. Лежа почти година, но скоро стана ясно, че щетите са завинаги. И тогава Джейкъб, за нещастие, умря.
Дребният мъж направи още една пауза, за да събере мислите си. Вгледа се напред, сякаш търсеше някого. Не го откри и се отпусна в седлото.
– По същото време се случи и неразборията с брака на сестра му. А Дугал... е, боя се, че Дугал не се представи много добре в цялата ситуация. Иначе можеше и него да изберат за главатар, но прецениха, че няма достатъчно трезва преценка. – Гауън поклати глава. – Ех, голяма олелия се вдигна. Заприиждаха братовчеди, чичовци и васали. Направиха голям Събор, за да решат.
– Но накрая са избрали Колъм, така ли? – Отново се удивих на характера на големия Макензи. А и като гледах дребничкия възрастен мъж до себе си, ми се струваше, че освен всичко друго, Колъм го биваше да избира и съюзниците си.
– Да, но само защото братята се подкрепяха. Никой не се съмняваше в смелостта на Колъм, нито в ума му – само в тялото. Ясно бе, че никога повече няма да поведе хората си в битка. Но пък Дугал, при все физическата си мощ, беше кибритлия и безразсъден. Все пак той застана зад брат си и се закле да следва волята на Колъм, да бъде краката и мечът му в битка. И така, някой предложи Колъм да стане главатар на клана, а Дугал да е боен главатар и да предвожда мъжете от клана в битка. Подобна ситуация не е безпрецедентна – уточни той.
От тона, с който бе изрекъл „някой предложи“, ми стана ясно, че именно той е предложил това.
– И на кого служиш сега? – попитах го. – На Колъм или на Дугал?
– На клана Макензи като цяло – отвърна благоразумно. – Формално съм се врекъл на Колъм.
Формално, друг път. Видях какво представлява церемонията, макар да не си спомнях кога адвокатът е участвал. Никой не можеше да остане равнодушен, дори добре образован юрист. А дребничкият мъж на рижавата кобила, колкото и сух да бе на вид и адвокат до мозъка на костите си, сам призна, че носи душа на романтик.
– Сигурно ви счита за голям помощник – предположих.
– О, върша това-онова от време на време. Помагам му, доколкото мога. Помагам и на други. Ако ти потрябва съвет, скъпа, свободна си да ме повикаш. Може да разчиташ на дискретността ми, уверявам те.
Поклони ми се от седлото си.
– Както Колъм Макензи може да разчита на верността ти? – попитах и повдигнах вежди. Малките кафяви очички ме погледнаха от упор и видях хитростта и добронамерения хумор в помръкналото им пламъче.
– Е – каза той, без да ми се извинява. – Струваше си да опитам.
– Предполагам – отвърнах, по-скоро развеселена. – Но нека уверя вас, господин Гауън, че нямам нужда от дискретността ви за момента. – Заразително е, помислих си. Започвам да звуча като него.
– Аз съм английска дама – добавих твърдо, – нищо повече. Колъм губи своето и твоето време, като се опитва да разкрие някакви тайни, които не съществуват. – Или съществуват, но няма как да ги споделя с когото и да било, рекох си. Дискретността на господин Гауън може да е безпределна, но не и лековерието му. – Нали не те е изпратил само за да правиш разкрития за мен?