Выбрать главу

– О, не! – Гауън се засмя. – Съвсем не, скъпа. Функцията ми е друга и е съществена: да се грижа за точните сметки на Дугал по време на обиколките му и да изпълнявам дребните юридичес­ки искания на хората от клана в по-отдалечените райони. Дори на тази възраст, боя се, не съм надраснал нуждата от приключения. Сега нещата са по-спокойни от преди – той въздъхна, сякаш от съжаление, – но винаги е възможно някой да ни обере на пътя и да ни атакува покрай границата. – Потупа втората торба на седлото си. – Тази торба не е напълно празна, все пак.

Вдигна парчето кожа, което покриваше отвора и зърнах лъскавите дръжки на два пистолета, окачени на малки ремъци, от които лесно можеше да ги вземе.

Гауън огледа всяка подробност от външния ми вид.

– Ти също трябва да носиш някакво оръжие, скъпа – укори ме леко. – Макар че Дугал може да реши, че не подобава... но все пак. Ще поговоря с него.

Прекарахме остатъка от деня в приятен разговор, от спомен на спомен за добрите стари отминали дни, когато мъжете били мъже и плевелите на цивилизацията не покривали лицето на високопланинска Шотландия.

Когато падна нощ, устроихме лагер на една полянка край пътя. Зад седлото си бях привързала одеяло и го разстлах, готвейки се да прекарам първата си нощ от много време извън стените на замъка. Докато се отдалечавах от огъня и се приготвях за лягане обаче, не можех да не забележа следващите ме погледи. Явно дори под небето свободата имаше граници.

Малко преди обед на втория ден стигнахме до първата си спирка – не повече от три-четири къщурки до пътя, в дъното на плитка долчинка. От една от тях изнесоха столче за Дугал, а господин Гауън се приготви да пише върху предвидливо донесена за опора дъска.

Извади огромно квадратно парче колосан лен от джоб на палтото си и го разстла върху един пън, който поне за момента нямаше да бъде дръвник, а поставка за приспособленията на адвоката. Гауън подреди мастилницата и тефтерите си спокойно и без да бърза, сякаш го правеше в кантората си в Единбург.

Един по един пристигнаха мъжете от близките имоти, за да си свършат ежегодната работа с представителя на земевладелеца. Процедурата вървеше бавно и не така церемониално, колкото събитията в замъка Леох. Мъжете придърпваха по някой стол, сядаха до Дугал и като на равен му обясняваха проб­лемите си, оплакваха се или просто разговаряха.

Някои си имаха за помощници – по някое едро момче, навярно син, нарамило торба вълна или зърно. В края на всеки разговор неуморимият Нед Гауън записваше транзакцията в един от тефтерите си и с пръст даваше знак на някой от каруцарите да натовари торбата със стока. По-рядко някоя шепа монети изчезваше с подрънкване в кожената торба. Междувременно пазачите се шляеха под дърветата или се скриваха в горичката, сигурно за да ловуват.

През следващите няколко дни сценката се повтори почти без промени. От време на време ме канеха в някоя къщурка за чаша сайдер или мляко и жените се скупчваха около мен. На няколко места къщите бяха достатъчно, за да има дори страноприемница или хан, където Дугал се установяваше.

От време на време рентата включваше кон, овце или друг добитък. Те обикновено бяха заменяни за нещо по-лесно ­преносимо при някого от околията, а ако Джейми преценеше, че конят е добро допълнение към конюшните на замъка, включваха го към колоната.

Чудех се защо ни е нужен Джейми. Макар да познаваше конете добре, повечето мъже в групата също можеха да се справят със задачата му, включително самият Дугал. А и рядко получавахме коне, повечето и бездруго не бяха нищо особено, така че се питах защо ни е толкова добър познавач. В края на първата седмица, в едно селце с непроизносимо име, разбрах истинската причина.

Селцето бе достатъчно голямо, за да си има хан с три маси и няколко разнебитени столчета. Тук Дугал разговаряше с местните и събираше рентата. След почти невъзможен за дъв­чене обяд от осолено говеждо и ряпа той почерпи останалите с бира, както и неколцината селяни, дошли да видят кой е пристигнал и какви вести им носи.

Седях тихичко в ъгъла, отпивах горчива бира и се наслаждавах на почивката от ездата. Не слушах внимателно Дугал, който преминаваше от келтски на английски и обратно, разговаряше с фермерите за реколтата им и разказваше клюки и нещо, което звучеше като мръсни вицове.

Запитах се кога ще стигнем до форт Уилям, ако продължаваме с тази скорост. И как, когато стигнем, да се разделя със спътници си, без да се въвлека в същите взаимоотношения с гарнизона на форта. Потънала в мисли, не забелязах, че Дугал от известно време говори сам, сякаш изнасяше реч. Слушателите внимаваха, като го прекъсваха с възклицания. Лека-полека осъзнах, че той майсторски възбужда тълпата за нещо.