– Врекох се на Колъм, не на теб.
Значи беше Джейми – и не ми трябваше да познавам от три пъти защо е ядосан.
– На Колъм, на мен, едно и също е. Знаеш го добре. – Последва нещо, което звучеше като шамар. – Подчинението ти е към главатаря на клана, а извън Леох аз съм не само краката на Колъм, а и главата и ръцете му.
– А аз никога не съм виждал по-добър пример за това как дясната ръка не знае какви ги върши лявата – отвърна Джейми. Макар тонът да бе огорчен, по полушеговития отговор личеше, че се наслаждава на този сблъсък. – Какво ли ще каже дясната, когато разбере, че лявата събира злато за Стюардите.
След кратка пауза Дугал отвърна:
– Макензи, Макбюлейн, Маквиник, всички сега са свободни. Никой не може да ги кара да вършат нещо против волята си и никой не може да ги спре. Кой знае, може би Колъм ще подкрепи принц Чарлс Едуард повече от всички, взети заедно.
– Може – съгласи се Джейми, – а утре да вали от земята към небето. Това не значи, че ще стоя на върха на стълбището, обърнал кофата си на обратно.
– Така ли? Ти можеш да спечелиш повече от мен от един Стюард на престола, момко. А от англичаните – нищо, освен бесило. Ако не те е грижа за собствената ти глупава глава...
– Главата ми си е моя работа – рязко го прекъсна Джейми. – Както и гърбът ми.
– Не и докато пътуваш с мен, моето момче – подигравателно отвърна чичо му. – А ако искаш да чуеш това, което Хоръкс има да ти каже, ще правиш каквото ти наредя. Така е разумно. Може да те бива с иглата и конеца, но други ризи нямаш.
Един от двамата се раздвижи, сякаш ставаше от скала, и стъпките му се отдалечиха през тревата. Другият не го последва. Изправих се колкото можах по-тихо и внимателно се взрях иззад една от канарите.
Беше останал Джейми. Седеше прегърбен на един камък на метър-два от мен, подпрял лакти на коленете си, отпуснал брадичка в дланите си. Беше обърнат почти с гръб към мен. Тръгнах назад, защото не исках да му се натрапвам, но той ненадейно заговори:
– Знам, че си там. Излез, ако искаш.
По тона му прецених, че изобщо не го е грижа дали ще го сторя. Изправих се и понечих да се приближа, когато осъзнах, че съм по нощница. Той имаше достатъчно проблеми и без да му се налага да се черви заради мен, затова се увих в одеялото.
Седнах до него и се облегнах на една скала, гледайки го малко плахо. Той ми кимна разсеяно и вглъбен в недотам приятни мисли, ако се съдеше по намръщеното му лице. Потропваше неспокойно с крак по камъка, на който седеше, сплиташе и кършеше пръсти.
Пукащите му кокалчета ми напомниха за капитан Менсън. Офицерът начело на доставките в полевата болница търпеше недостига на материали, закъсненията и непрестанните идиотизми на армейската бюрокрация като стрели на разярената съдба, насочени лично към него. Макар да бе въздържан и любезен мъж, когато безсилието му станеше твърде голямо, влизаше за кратко в личния си офис и удряше стената с всичка сила. Посетителите в чакалнята гледаха удивени как крехката стена трепери. Няколко мига по-късно капитан Менсън се появяваше оттам с насинени кокалчета, но отново спокоен, и се заемаше с новата криза. Когато го прехвърлиха в друго поделение, стената зад вратата му бе цялата в дупки.
Докато гледах как младежът до мен се опитва да си откъсне пръстите, си спомних за капитана, изправен срещу нерешим проблем.
– Трябва да удариш нещо – казах.
– А? – Той вдигна поглед изненадан, сякаш забравил, че съм там.
– Удари нещо – посъветвах го. – Ще се почувстваш по-добре.
Той понечи да каже нещо, но вместо това се изправи, упъти се решително към едно дебело черешово дърво и го удари силно. Явно му се стори добра идея, защото го удари още няколко пъти и върху главата му се изсипа дъжд бледорозови цветчета.
Върна се след малко, като смучеше ожулените си кокалчета.
– Благодаря – рече с крива усмивка. – Може би все пак ще мога да спя тази вечер.
– Нарани ли се? – Станах, за да огледам ръката му, но той поклати глава, като леко потъркваше едната си ръка.
– Не, нищо ми няма.
Последваха няколко мига неловко мълчание. Не исках да споменавам дочутия разговор, нито пък случилото се по-рано. Накрая наруших мълчанието:
– Не знаех, че си левичар.
– Левичар? А, „левак“ – да, от малък. Възпитателят ми връзваше лявата ръка зад гърба и ме караше да пиша с другата.
– Можеш ли?
Той кимна и отново засмука ранения си юмрук.
– Да. Но ме боли главата, като го правя.