– А с лявата ли се биеш? – попитах, за да го разсея. – С меч, имам предвид.
Сега носеше само камата и ножчето си за дялкане, ала през деня носеше и меч, и пистолети, както повечето мъже в групата.
– Не, мога и с двете ръце. Биеш ли се с лявата ръка, противникът има предимство, ако си с малък меч, защото си обърнат с лявата страна към него, а там ти е сърцето.
Изпълнен с невротичен плам, той крачеше по полянката и разиграваше сценария с въображаем меч.
– С голям двуръчен меч няма значение. – Изпъна ръце напред със сключени длани и ги завъртя в хоризонтална, грациозна дъга. – Защото използваш двете ръце. Или ако си достатъчно близо, за да използваш само едната, няма значение коя е, защото го връхлиташ отгоре и го посичаш през рамото. Не през главата – добави поучително, – защото острието може да се плъзне. Хвани го обаче между врата и рамото и е мъртъв. И да не успееш да го убиеш, няма да може да се бие повече, вероятно никога.
Грабна камата от колана си с движение, плавно като изливаща се от чаша вода.
– Сега, като се биеш с меч и кама – продължи той, – ако нямаш малък щит, за да си пазиш ръката с камата, наблягаш на дясната страна, където държиш малкия меч, а с камата мушкаш отдолу нагоре, когато се вкопчите. Но ако ръката с камата е добре защитена, можеш да го атакуваш от коя да е страна и да завъртиш тяло – той се приведе и се усука, – за да пазиш острието на врага далеч от себе си, а да използваш камата само ако изгубиш меча или вече не можеш да се биеш с тази ръка.
Той приклекна и замахна отдолу нагоре в смъртоносен пробождащ удар, който спря на сантиметри от гърдите ми. Пристъпих несъзнателно назад, а той се изправи и прибра камата си с извинителна усмивка.
– Извинявай, фукам се. Не исках да те стресна.
– Страшно си добър – рекох искрено. – Кой те научи да се биеш? Ще да е бил друг левичар.
– Да, левичар е. Най-добрият боец, когото съм виждал. – Усмихна се, ала в усмивката му нямаше настроение. – Дугал Макензи.
Повечето черешови цветчета вече бяха паднали от главата му. Отръсках последните с длан. Шевовете на ризата му бяха добре зашити, макар и без особено майсторство. Дори една дупка в самия плат бе хваната добре с конеца.
– Отново ли ще го направи? – попитах ненадейно, неспособна да се сдържа.
Той се забави с отговора, но не се престори, че не ме разбира.
– О, да. – Закима. – Така получава каквото иска.
– И ще му позволиш да те използва така?
Той зарея поглед зад мен, към хълма и хана, където през дървените кепенци прозираше светлинка. Лицето му бе безизразно като тухлена стена.
– Засега.
Продължихме обиколката си из земите на Макензи, по няколко километра дневно, като често спирахме, за да може Дугал да вземе налога си на някой кръстопът или колибка, където се събираха неколцина от местните, носещи торби зърно и кесии с внимателно пестени пари. Нед Гауън бързо записваше всичко в тефтера си и при нужда пишеше бележки.
Стигнехме ли до достатъчно голямо селце, за да има хан, Дугал пак разиграваше театъра си, черпеше, разказваше истории, изнасяше речи и накрая, ако имаше добри изгледи, караше Джейми да стане и да покаже белезите си. Втората торбичка се пълнеше с още няколко монети – торбичката за Франция, за претендента.
Опитвах се да следя развитието на тези сцени, за да изляза преди кулминацията. Подобно позорище никога не ми се е нравело. Макар първоначалните реакции да бяха неизменно ужасено съжаление и изблици на хули срещу английската армия и крал Джордж, от време на време се промъкваше и презрение. В някакъв момент един от наблюдателите рече на свой приятел:
– Ужасна гледка, нали, друже? Исусе Христе, ще се удавя в кръвта си, преди да позволя на някакъв сасенак с лице като суроватка да се гаври така с мен.
Разгневен и нещастен поначало, с всеки изминал ден Джейми изглеждаше все по-окаян. Обличаше си ризата след представлението, отказваше да отговаря на въпроси и да реагира на съчувствие и си търсеше причина да си тръгне, като не искаше да общува с никого до следващата сутрин.
След няколко дни дойде и моментът на пречупване, в селце на име Тунаиг. Дугал още обработваше тълпата с ръка на рамото на Джейми, когато един от наблюдателите, млад нехранимайко с дълга, мръсна кафява коса, каза нещо на Джейми. Не разбрах какво, но ефектът бе мигновен. Джейми се отскубна от Дугал и удари хлапето в стомаха така, че го просна на земята.
Вече знаех няколко думи на келтски, но в никакъв случай не можеше да се каже, че разбирам изречения. Но забелязах, че често мога да изтълкувам смисъла по тона и контекста. „Стани и го повтори“ изглежда по същия начин във всеки училищен двор, кръчма или задна уличка. Както и „Нямаш грижи, друже“ и „Хванете го, момчета!“.