– Драскотините от нокти са лоши рани – казах, докато обтривах врата му. – Особено ако този, който те е одраскал, не се мие редовно. А онзи младеж с мазната коса я се къпе веднъж в годината, я не. Това преди малко не беше точно „бързо и решително“, но си беше впечатляващо. Баща ти би се гордял с теб.
Казах го закачливо и се изненадах, че по лицето му премина сянката на тъга.
– Баща ми е мъртъв – каза безизразно.
– Съжалявам. – Приключих с почистването на раните и казах тихо: – Но наистина би се гордял с теб.
Не ми отвърна, но се усмихна леко. Внезапно ми се стори много млад и се зачудих на колко години е. Тъкмо щях да го попитам, когато дрезгаво прокашляне възвести трето присъствие в бараката.
Беше жилавият дребосък Мърто. Разгледа превързаните ребра на Джейми със саркастична усмивка и му подхвърли кожена торбичка. Когато едрата длан на Джейми я улови, тя издрънча.
– Какво е това? – попита той.
Мърто повдигна светла вежда.
– Делът ти от облозите, какво друго?
Джейми поклати глава и понечи да му върне торбичка.
– С никого не съм се обзалагал.
Мърто вдигна длан.
– Но свърши цялата работа. Сега си много популярен, поне сред тия, които заложиха на теб.
– Едва ли на Дугал му се е харесало – включих се аз.
Мърто бе от мъжете, които винаги добиват изненадан вид, когато жена проговори, но все пак ми кимна вежливо.
– Така си е. Но не виждам защо това да ти е проблем – рече на Джейми.
– Така ли? – Спогледаха се и сякаш си казаха нещо без думи, ала не разбрах какво. Джейми издиша бавно през зъби и бавно кимна.
– Кога? – попита.
– След седмица. Може би десет дни. До едно място на име Лаг Круим. Ще го познаеш ли?
Джейми отново кимна. Изглеждаше по-доволен от всякога.
– Ще го позная.
Погледнах първо към единия, после към другия. Лицата им бяха непроницаеми. Мърто бе научил нещо. Може би нещо, свързано с тайнствения „Хоръкс“? Свих рамене. Така или иначе явно дните на Джейми като експонат бяха преброени.
– Може би Дугал ще започне да танцува степ за пари – рекох.
– А? – Тайнствените изражения се смениха с объркване.
– Няма значение. Лека нощ. – Събрах си медицинските припаси и отидох да си потърся място за почивка.
1 Подобна на тази, с която е известен Наполеон. – Бел. прев.
12. КОМАНДИРЪТ НА ГАРНИЗОНА
Наближавахме форт Уилям и сериозно се замислих какво да правя, след като пристигнем. Всичко зависеше от това, което командирът щеше да стори. Ако вярваше, че съм благородна дама в беда, можеше да ми предостави временен ескорт до брега и предполагаемото ми пътуване до Франция.
Но може и да ме заподозре, задето се появявам заедно с хора на Макензи. При все това очевадно не бях шотландка. Едва ли би ме помислил за шпионин. Всъщност точно това си мислеха самите Колъм и Дугал – че съм английски шпионин.
И тогава се зачудих, за какво би трябвало да ги шпионирам? За непатриотична дейност, вероятно – това, че събираха пари в подкрепа на принц Чарлс Едуард Стюард, определено беше такава. Тогава защо Дугал бе позволил да го видя? Можеше да ме отпрати навън, преди да започне. Но пък увещанията му бяха на келтски.
Или пък това беше цялата идея? Спомних си странния му поглед и въпроса: „Мислех, че не знаеш келтски.“ Може би ме изпробваше, за да провери дали наистина не зная езика. Някой истински английски шпионин навярно щеше да знае езика, на който общуваха над половината обитатели на високопланинска Шотландия.
Но разговорът между Дугал и Джейми ясно показваше, че Дугал със сигурност е якобит, Колъм – все още не.
Главата ми забръмча от всички тези догадки и с радост видях, че наближаваме голямо селище. Значи имаше голям хан и добра вечеря.
Ханът наистина бе просторен, в сравнение с това, с което бях свикнала. Леглото явно бе мислено за джуджета – при това пълно с бълхи, – но поне бе в отделно помещение. В някои от по-малките ханове спях в общата стая на дълга пейка, обградена от хъркащи мъже в карирани наметки.
Обикновено заспивах веднага, независимо от условията, изтощена от цял ден на седлото и вечер, пълна с политическите речи на Дугал. Първата нощ обаче останах будна половин час след лягане, като се дивях на невероятното разнообразие от звуци, на които е способен мъжкият дихателен апарат. Цяло общежитие от сестри в обучение не можеше да се опре дори на двама-трима от тези край мен.
Стори ми се, че мъжете в някоя болница рядко хъркат. Да, дишаха тежко, стенеха, пъшкаха, а понякога ридаеха насън. Но нищо не можеше да се сравни с този пращящ от здраве шум. Може би болните или ранени мъже не можеха да заспят достатъчно дълбоко, за да се отпуснат в нещо подобно.