– Почакай. – Той спря, ала не се обърна, така че се принудих да го заобиколя. Той ме гледаше, любезен, ала хладен.
– Благодаря – казах. – Много мило от твоя страна. Извинявай, че те настъпих.
Той се усмихна и изражението му бързо се върна към обичайната добронамереност.
– Няма нищо, сасенак – рече той. – Когато ми мине главоболието и ми зарасне реброто, ще съм като нов.
Върна се няколко крачки и отвори вратата на стаята ми, която се беше затворила след бързото ми излизане, вероятно защото строителите не знаеха как да си служат с отвеса – в цялото място нямаше и един прав ъгъл.
– Хайде, връщай се в леглото – предложи той. – Ще съм тук.
Погледнах пода на коридора. Освен че беше твърд и студен, дъбовите дъски бяха целите в храчки, петна и вид мръсотия, за която не исках дори да гадая. На входа на зданието пишеше, че е от 1732 г. и бях сигурна, че подът е чистен за последно именно тогава.
– Не може да спиш тук – казах. – Влез, вътре поне не е толкова мръсно.
Джейми се вцепени с ръка на рамката.
– Да спя с теб в стаята ти? – Звучеше искрено шокиран. – Не бих могъл! Репутацията ти ще бъде съсипана!
Наистина си вярваше. Започнах да се смея, но бързо го превърнах в тактично прокашляне. Предвид особеностите на ежедневното ни пътуване, претъпканите ханове, примитивните и често напълно липсващи хигиенни удобства, вече бях толкова физически близка с тези мъже, че самата представа за подобно благоприличие ми беше смешна.
– И преди си спал в една стая с мен – отбелязах. – Ти и още двайсетима мъже.
Той запелтечи:
– Не е същото! Искам да кажа, стаята беше обща и... – Млъкна, когато му хрумна ужасна мисъл. – Нали не си помислила, че съм си мислел, че ми предлагаш нещо недостойно? Уверявам те...
– Не, не. Нищо такова. – Побързах да го уверя, че не съм се обидила.
Когато стана ясно, че не мога да го убедя, настоях поне да вземе завивките от леглото ми и да легне на тях. Той се съгласи неохотно, и то само когато повторих неколкократно, че няма да ги използвам, а ще спя, както обикновено, с пътното си наметало.
Застанала до скалъпената на пода постеля, опитах да му благодаря, но той само махна великодушно с ръка.
– Не е съвсем от добро сърце, ако искаш да знаеш – отбеляза той. – Не искам и към себе си да привличам внимание.
Бях забравила, че си има причини да избягва английските войници. Но пък и не ми убягна, че би било много по-добре за него да спи в топлите и проветриви конюшни, а не на пода пред вратата ми.
– Но ако някой все пак дойде, ще те намерят – възпротивих се.
Той се пресегна към кепенеца на тавана и го затвори. Коридорът потъна в мрак, а Джейми се превърна в безформен силует.
– Не могат да видят лицето ми – отвърна той. – А като ги гледам в какво състояние са, и името ми няма да ги интересува, дори да им кажех истинското си, а не мисля да им го казвам.
– Така е – рекох с леко съмнение. – Няма ли да се зачудят какво правиш тук в тъмното?
Не виждах нищо от лицето му, но по тона му личеше, че се усмихва.
– Никак, сасенак. Ще си помислят, че си чакам реда.
Засмях се и влязох в стаичката си. Свих се на леглото и заспах, като се дивях на ума, който може да си прави подобни мръсни шеги, а да се ужасява от мисълта да споделя една стая с мен.
Когато се събудих, Джейми го нямаше. Слязох за закуска и срещнах Дугал на най-долното стъпало – чакаше ме.
– Яж бързо, моме. С теб отиваме до Броктън.
Не ми каза нищо повече, но изглеждаше неспокоен. Скоро бяхме на конете в мъгливата ранна утрин. Птичките се суетяха в храсталака, а въздухът обещаваше топъл летен ден.
– С кого ще се виждаме? – попитах. – Можеш да ми кажеш. Ако не знам, ще съм изненадана, а ако знам, мога да се престоря на изненадана, достатъчно интелигентна съм.
Дугал ме изгледа косо,но реши, че аргументът ми е добър.
– Командира на гарнизона във форт Уилям.
Малко се стъписах. Не бях съвсем готова за това. Мислех, че имаме поне три дни до форта.
– Но... още сме далеч! – възкликнах.
– Ммф.
Явно командирът бе енергичен мъж. Не го свъртало при гарнизона и с групичка от драгуните се заел с инспекция на околностите. Войниците в хана предната нощ били част от тази групичка и казали на Дугал, че командирът се е разположил в Хан в Броктън.
Това представляваше проблем и през останалата част от пътя мълчах и мислех по него. Разчитах да се освободя от компанията на Дугал при форта, който – доколкото знаех, – бе едва на ден път от Краиг на Дун. Дори без храна и приготовления за спане под открито небе можех да се справя сама и да открия каменния кръг. А след това – е, щях да разбера само ако стигна дотам.