Мег Надарената, дрехите ми тя изми,
изми ги хубаво и хубаво ги скри.
Стоях си гол, в беда, настръхнал цял,
и накарах я да си плати,
за всеки, който дрехи някога е крал.
– Хм, достатъчно, ефрейтор, благодаря ти. – Рандал направи жест и момчето се върна до стената, обляно в пот.
– Е? – Рандал се обърна към мен.
– Ами, Чешир – предположих.
– Почти. Ланкашир. – Изгледа ме с присвити очи. Постави длани зад гърба си и отиде до прозореца. Може би проверяваше дали Дугал е довел още някого?
Ненадейно се завъртя и ме попита рязко:
– Парле ву франсе?
– Тре биен – отвърнах незабавно. – Е и?
Обърнал левия си профил към мен, той ме изгледа косо.
– Да ме вземат мътните, ако си французойка – промърмори на себе си. – Може би, но още не съм срещнал французин, който може да отличи кокни от корнуолец.
Затропа с пръсти по масата.
– Какво е моминското ви име, госпожо Бюшамп?
– Вижте, капитане – рекох с най-чаровната си усмивка, – колкото и да ми е забавно да си играя с вас на Двайсет въпроса, наистина предпочитам да приключим с встъпленията и да поговорим как да продължи пътуването ми. Вече се забавих много и...
– Не си помагате с това фриволно отношение, мадам – прекъсна ме той и отново присви очи. Бях виждала Франк да прави това, когато не е доволен от нещо, и коленете ми поомекнаха. Поставих длани на бедрата си, за да се стегна.
– Нямам за какво да си помагам – казах твърдо. – Нищо не изисквам и в нищо не обвинявам вас, гарнизона или клана Макензи. Искам просто да продължа пътуването си на спокойствие. И не виждам защо ще се противите на това.
Той ме изгледа изпепеляващо, свил устни.
– Не виждате, така ли? Обмислете в каква позиция се намирам, мадам, и може би възраженията ми ще ви се изяснят. Преди месец аз и хората ми бяхме погнали банда неидентифицирани шотландски бандити, избягали с малко стадо добитък от едно имение край границата, когато...
– О, значи това са правели! – възкликнах. – Просто се чудех... – добавих глуповато.
Капитан Рандал издиша дълбоко, реши да не ми отвръща и продължи с историята си.
– Насред действията си в името на закона – продължи с равен тон – се натъквам на полуоблечена англичанка там, където не би трябвало да има англичанки, дори придружени такива. Тя не отговаря на въпросите ми, напада ме...
– Вие нападнахте мен! – почти извиках.
– Чийто съучастник ме просва в безсъзнание и която после бяга, като очевидно получава помощ. Аз и хората ми претърсихме района извънредно обстойно и ви уверявам, мадам, че нямаше и следа от убития ви слуга, разпиления ви багаж, наметката ви, и изобщо нямаше никакъв знак, че историята ви отпреди малко е дори отчасти вярна!
– О? – отвърнах, отново малко глуповато.
– Да. Освен това в този район през последните четири месеца не са били зървани бандити. А сега, мадам, се появявате в компанията на бойния главатар на клана Макензи, който ми казва, че брат му Колъм е убеден, че сте шпионин и предполагаемо работите за мен!
– Е, не съм, нали? – Опитах се да звуча разумно. – Вие го знаете.
– Да, знам – отвърна той със зле прикрита досада. – Това, което не знам е коя, по дяволите, сте! Имам твърдото намерение да разбера, не се съмнявайте. Аз командвам този гарнизон. В тази си роля имам властта да предприема стъпки, за да опазя сигурността на района от предатели, шпиони и други особи със съмнително поведение. И съм напълно готов за това.
– И какви може да са тези стъпки? – попитах аз. Наистина исках да зная, макар да осъзнавах, че може да съм прозвучала предизвикателно.
Той се изправи, погледна ме замислено за миг и заобиколи масата. Подаде ми ръка да се изправя.
– Ефрейтор Хокинс – каза той, без да сваля поглед от мен, – ще ми е нужна помощта ти.
Момчето до стената изглеждаше извънредно смутено, но се помъкна към нас.
– Застани зад дамата, ефрейтор – нареди Рандал, отегчен. – Хвани я здраво за лактите.
Изтегли ръка назад и ме удари ниско в стомаха.
Не издадох звук, защото бях останала без дъх. Седнах на пода и се превих. Шокът ми бе по-силен от самия удар, макар да започвах да го усещам и да ми прилошаваше. Никой никога не ме беше удрял.
Капитанът приклекна пред мен. Перуката му беше накривена, в очите му имаше блясък, но овладяната му елегантност бе същата.
– Надявам се да не сте бременна, мадам – каза той с разговорен тон, – защото в противен случай няма да сте бременна задълго.
Започнах да хриптя – първите глътки кислород най-после се връщаха в дробовете ми. Завъртях се на ръце и колене и затърсих с пръсти ръба на масата. Ефрейторът погледна нервно капитана си и посегна да ми помогне.