Из стаята сякаш се стелеха ивици мрак. Отпуснах се на столчето и затворих очи.
– Погледни ме. – Гласът беше лековат, спокоен, сякаш ми предлагаше чай. Отворих очи и го погледнах през пелена от болка. Беше подпрял длани на хълбоците си.
– Сега имате ли нещо да ми кажете, мадам? – попита.
– Перуката ви е накриво – рекох и отново затворих очи.
13. ОБЯВЕН Е БРАК
Седях в общото помещение, взирах се в чаша мляко и се борех с поривите на повръщане.
Дугал ме беше погледнал само веднъж, докато слизах с помощта на ефрейтора, и веднага ни подмина и влетя в стаята на Рандал. Подовете и вратите на хана бяха здрави и дебели, но гласовете на двамината въпреки това се чуваха.
Надигнах чашата мляко, но ръцете ми още трепереха твърде много, за да отпия.
Лека-полека се възстановявах от удара, но не и от шока. Знаех, че онзи мъж не е съпругът ми, но приликата беше толкова силна, навиците ми – така силни, че бях почти склонна да му се доверя и докато говорехме, очаквах учтивост, ако не и съчувствие. Призляваше ми повече от това как бе преобърнал тези чувства.
Призляваше ми и ме беше страх. Бях видяла погледа му, докато приклякаше до мен на пода. В дебрите на тъмните му очи нещо бе помръднало, само за миг. Моментално се скри, но никога повече не исках да го виждам. Горе се отвори врата и прекъсна мислите ми. Тежките стъпки бяха последвани от появяването на Дугал, а веднага след него – на капитан Рандал. Всъщност изглеждаше, че капитанът гони шотландеца, но той спря, когато Дугал ме забеляза и закова на най-долното стъпало.
Дугал погледна през рамо към капитан Рандал и бързо дойде при мен, подхвърли монета на масата и ме вдигна на крака, без да каже и дума, и ме избута през вратата.
Бяхме на конете и яздехме, преди да успея да подгъна полите си и платът се издуваше около мен като парашут. Дугал мълчеше, ала конете сякаш долавяха емоциите му – докато стигнем до главния път, вече галопирахме.
До един кръстопът, отбелязан с пиктски кръст, Дугал рязко спря. Слезе, взе юздите на двата коня и ги привърза леко за една фиданка. Помогна ми да сляза и се скри в храстите, като ми правеше знаци да го последвам.
Последвах полюшващата му се поличка нагоре по склона, като се привеждах, когато клонките, през които минаваше, плющяха над главата ми. Склонът бе обрасъл с дъбове и ниски борчета. В гъсталаците отляво се обаждаха синигери, а малко по-нататък – ято сойки. Тревата беше свежозелена, раннолятна и покриваше на гъсти туфи земята под дъбовете. Под боровете не растеше нищо, разбира се – игличките се трупаха със сантиметри и закриляха малките пълзящи създания, скрити там от слънцето и хищници.
От острите аромати ме болеше гърлото. И преди се бях катерила по подобни хълмове и бях вдишвала същите аромати. Но тогава тревата и боровете бяха смесени с петролни изпарения от пътищата и се чуваха гласовете на хора вместо тези на сойките. При последното ми ходене по подобна пътека земята бе обсипана с опаковки от сандвичи и фасове, вместо с цветчетата на теменужки. Боклуците ми се струваха добра цена в замяна на неща като антибиотиците и телефоните, но засега бях склонна да се задоволя и с теменужки. Трябваше ми покой и го усещах по склона.
Дугал ненадейно свърна точно под върха на хълма и изчезна в гъст храсталак. Проправих си с мъка път след него и го открих седнал на плосък камък край малък вир. Зад него накриво стоеше обветрено парче камък с изсечено в него човекоподобно лице. Сигурно бе някакъв свят извор. Тези малки олтари на различни светии осейваха високопланинските райони и често се намираха в уединени места, макар че дори тук от клоните на една офика до водата висяха опърпани парченца плат – молитви от посетители към светията, за здраве или може би за безопасен път.
Дугал ми кимна. Прекръсти се, наклони глава и загреба вода в двете си шепи. Водата имаше странен тъмен цвят и миришеше лошо – сигурно бе серен извор. Денят беше горещ, а аз бях жадна, така че последвах примера на Дугал. Водата нагарчаше, ала беше студена. Пих, после си наплисках лицето. Пътят дотам беше прашен.
Вдигнах глава и видях, че ме наблюдава с много странно изражение. Нещо между любопитство и пресметливост, стори ми се.
– Височко стигнахме само за да пием, не мислиш ли? – попитах лековато. На конете имаше бутилки вода. А и се съмнявах, че Дугал възнамерява да моли светията на извора за безопасно завръщане в хана. Правеше впечатление на по-практичен човек.
– Колко добре познаваш капитана? – попита ме рязко.
– Не толкова добре, колкото го познаваш ти – сопнах му се. – Бях го срещала веднъж, по случайност. Не се разбрахме.