– Значи наистина си го видял?
– О, да. И ще ти кажа, моме, не е приятна гледка. Имал съм щастието да не го изпитам, но предполагам, че и самото усещане не е много приятно. А най-неприятно е да гледаш как бият някого, докато чакаш реда си.
– Не се съмнявам – промълвих.
Дугал кимна.
– Джейми изглеждаше мрачен, но не показваше с нищо, че му въздействат крясъците и другите звуци. Знаеш ли, че разкъсването на плът се чува?
– О...
– И аз така си мислех – каза той и направи гримаса. – Да не говорим за кръвта и синините. – Изплю се, като внимаваше да не улучи вира. – Преобърна ми се стомахът, а аз не съм гнуслив.
Дугал продължи с ужасната си история:
– Идва редът на Джейми и той отива до стълба. Някои трябва да ги влачат, но не и него. Протяга ръце, за да може ефрейторът да отключи оковите му. Ефрейторът понечва да му дръпне ръката, за да го постави на нужното място, но Джейми се отдръпва назад с една крачка. Почти очаквах да побегне, но той просто си сваля ризата. Скъсана е тук и там и е мръсна като парцал, но я сгъва, сякаш му е най-хубавата неделна дреха. Оставя я на земята. После прави няколко крачки към стълба и вдига ръце, за да му ги вържат.
Дугал поклати удивено глава. Слънчевата светлина се процеждаше през листата на дървото и го обсипваше с дантелени светлосенки. Усмихнах се и той ми кимна одобрително. Сигурно си мислеше, че реагирам на разказа му. Продължи:
– Да, моме, такъв кураж е много рядък. Не беше и невежество – беше видял предните двама и знаеше какво го очаква. Явно просто е решил, че няма какво да се направи. Дързостта в битка не е нищо ново за шотландец, знаеш, но да се изправиш хладнокръвно срещу страха е рядко за всеки човек. Тогава беше само на деветнайсет.
– Сигурно е било ужасяващо за гледане – казах иронично. – Чудно как не ти е призляло.
Дугал долови иронията и я пропусна край ушите си.
– Почти, моме. – Повдигна тъмните си вежди. – Първият удар пусна кръв и само след минута гърбът на момчето беше наполовина син и наполовина червен. Само че не крещеше, не молеше за милост, не се въртеше, за да избегне ударите. Просто постави чело на стълба и стоеше. Трепваше, когато получеше удар, но нищо повече. Съмнявам се, че бих могъл така – призна той, – малцина биха могли. По средата на всичко припадна, а те го свестиха с вода от една стомна и довършиха.
– Ужасяващо. Защо ми го разказваш?
– Не съм приключил. – Дугал извади камата от колана си и започна да чисти ноктите си с върха ѝ. Държеше на външния си вид, въпреки че на път беше трудно. – Джейми се беше отпуснал, държаха го само въжетата, а кръвта му напояваше калта. Не мисля, че беше припаднал, просто беше твърде слаб, за да се изправи. Точно тогава обаче слезе капитан Рандал. Не знам защо не беше там от самото начало – може нещо да го е забавило. Така или иначе Джейми го видя и имаше самообладанието да се престори, че е в несвяст.
Дугал смръщи вежди и се съсредоточи яростно върху някаква непокорна кожичка около нокътя си.
– Капитанът беше доста ядосан, че вече са били Джейми. Явно е искал да запази удоволствието за себе си. Но вече нямаше какво да се направи. След това обаче се сети да разпита как е избягал. – Вдигна камата, за да я огледа за нащърбени части по острието, и започна да я остри в камъка, на който седеше. – Още преди да приключи, неколцина войници трепереха. Човекът го бива с думите, не може да му се отрече.
– Да, със сигурност – отвърнах сухо.
Камата стържеше ритмично в камъка. От време на време от метала прескачаше искрица.
– Оказа се, че Джейми е имал малко хляб и сирене в себе си, когато са го хванали. Капитанът се замисли и после се усмихна с такава усмивка, каквато бих намразил и на лицето на баба си. Заяви, че кражбата е сериозно провинение и наказанието трябва също да е сериозно. Осъди Джейми на още сто камшика.
Изтръпнах.
– Но това би го убило!
Дугал кимна.
– Да, така каза и лекарят на гарнизона. Каза, че съвестта му няма да позволи такова нещо и затворникът трябва да се лекува седмица, преди да получи второто бичуване.
– О, колко милостиво. Съвестта му, значи! И какво реши капитан Рандал?
– Отначало не беше доволен, но се примири. След това старши сержантът, който можеше да разпознава истинското припадане от фалшивото, каза на другите да развържат Джейми. Олюляваше се, но се държеше на крака, така че някои от войниците дори се провикнаха одобрително, което не се хареса на капитана. Не му се понрави и когато сержантът взе ризата на Джейми и му я върна, макар че на останалите отново им хареса.