Дугал завъртя острието и го огледа критично. Постави камата на едното си коляно и ме изгледа прямо.
– Знаеш ли, моме, лесно е да си смел, докато седиш в топъл хан и пиеш бира. Не е толкова лесно, когато клечиш на студено поле, край теб фучат мускетни куршуми, а пиренът ти гъделичка задника. А е още по-трудно, когато стоиш лице в лице с врага си, а по краката ти тече собствената ти кръв.
– Сигурно си прав. – Въпреки всичко бях отмаляла. Потопих ръце във водата и тя охлади китките ми.
– По-късно същата седмица се върнах при Рандал – каза отбранително Дугал, сякаш се опитваше да оправдае действието си. – Поговорихме, дори му предложих компенсация...
– О, впечатлена съм – промълвих, ала направих пауза, когато той ме погледна изпод вежди. – Не, наистина. Мило от твоя страна. Но предполагам, че Рандал е отказал, нали?
– Да, отказа. Още не знам защо, открил съм, че английските офицери като цяло не са много съвестни, когато опре до кесиите им, а дрехи като тези на капитана не са евтини.
– Може би има други източници на приходи – предположих.
– Всъщност има – потвърди Дугал. – И все пак.
Поколеба се и продължи по-бавно:
– След това се върнах, за да съм близо до Джейми, когато отново дойде редът му, макар че нямаше какво повече да сторя за горкото момче.
Вторият път Джейми бил единственият затворник за бичуване. Пазачите свалили ризата му, преди да го изведат точно след зазоряване в една студена октомврийска сутрин.
– Виждах, че момчето го е страх до смърт, макар че отново вървеше сам и не позволяваше на пазача да го докосне. Виждах, че се тресе, колкото от нервност, толкова и от студ, кожата му беше настръхнала, но лицето му се потеше.
Няколко минути по-късно Рандал излязъл с бича под мишница, а оловните топчета по върховете му почуквали едно в друго. Огледал Джейми хладнокръвно и направил знак на старши сержантът да обърне затворника.
Дугал направи гримаса.
– Беше много жалка картинка. Раните бяха оголени, недозараснали, резките почернели, а всичко останало – пожълтяло. Самата мисъл, че на този гръб ще се стоварят още сто камшика, ми стигаше, за да ми се дръпне цветът от лицето, както и на повечето от останалите. Обръща се тогава Рандал към старши сержанта и казва: „Хубава работа, сержант Уилкс. Трябва да видим мога ли и аз да се справя толкова добре.“ – Тогава, със завиден педантизъм, Рандал повикал лекаря на гарнизона, за да потвърди, че Джейми е достатъчно здрав, за да го бичуват отново. – Виждала ли си котка да си играе с мишка? Беше точно така. Рандал се разхождаше около момчето и му говореше разни неща, все неприятни. Джейми стоеше като дъб, не говореше и изобщо не погледна Рандал. Виждах, че си стиска лактите, за да не си личи, че трепери, но и Рандал го виждаше. Устата му се присви и каза: „Мислех, че това е младежът, който само преди седмица викаше, че не се страхува да умре. Човек, който не се страхува да умре, не се страхува и от няколко удара с бич, нали?“ И побутна Джейми в корема с дръжката на бича. Джейми погледна право към Рандал и каза: „Не, но се страхувам, че ще замръзна, преди да приключиш с приказките.“
Дугал въздъхна и продължи:
– Е, бяха смели думи, но много безразсъдни. Боят с камшик никога не е нещо приятно, но има начини да го направиш и по-зле: да удряш странично за по-дълбоки рани, или да пристъпиш напред и да улучиш човек в бъбреците, например. – Дугал поклати глава. – Грозна работа.
Намръщи се и като подбираше внимателно думите си, каза:
– Лицето на Рандал беше... съсредоточено, бих казал, и някак озарено, както когато мъж гледа жена, към която има чувства, ако ме разбираш. Сякаш вършеше нещо много по-лошо, отколкото да дере Джейми жив. На петнайсетия удар кръвта му вече се стичаше по краката, а заедно с потта имаше и сълзи.
Поолюлях се и поставих длан на камъка на светията.
– Е – каза Дугал рязко, – няма да продължавам. Той оцеля. Когато ефрейторът развърза ръцете му, Джейми почти падна, но ефрейторът и старши сержантът го закрепиха, докато се задържи на крака. Трепереше от шок и студ, но държеше главата си вдигната и очите му горяха. Виждах го от седем метра. Докато му помагаха да слезе от платформата, оставяше кървави стъпки, но не сваляше поглед от Рандал, все едно само това го спира да не падне. Лицето на Рандал беше почти толкова бледо, колкото това на Джейми, и той също се беше втренчил в младежа. Сякаш щеше да падне, ако откъснеше поглед.
Дугал се взираше пред себе си, като че ли още виждаше сценката.
Всичко беше притихнало и само вятърът просвирваше тихо през листата на офиката. Затворих очи и се заслушах.