– О, да. Знаех.
– Но млад човек като теб. Имам предвид, няма ли някоя, от която се интересуваш?
Трябваха му няколко секунди, за да разбере какво го питам.
– О, дали съм обещан на някого? Не, не съм добра партия. – Сякаш усети как може да прозвучи това и бързо добави: – Искам да кажа, нямам имоти и живея от войнишка надница.
Потърка брадичка и ме изгледа със съмнение.
– Освен това има награда за главата ми. Никой баща не иска да жени дъщеря си за човек, който всеки момент може да увисне на въжето. Не помисли ли за това?
С жест ясно му показах, че това с бесилото е дребна работа в сравнение с чудовищността на настоящото положение. Опитах за последно.
– Не те ли тревожи, че не съм девствена? – Той се поколеба, преди да отвърне.
– Ами не – каза бавно, – стига да не те тревожи това, че аз съм.
Ухили се, когато видя увисналата ми челюст, и заотстъпва към вратата.
– Добре, че поне един от нас ще знае какво прави.
Вратата се затвори тихо след него. Ухажването очевидно беше приключило.
Когато подписах, внимателно слязох по стръмното стълбище към главното помещение. Отидох до бара.
– Уиски – казах на чорлавия старец зад него. Той ме изгледа подозрително с влажни очи, но Дугал кимна и старецът изпълни поръчката ми, като ми подаде бутилка и чаша. Чашата беше от дебело зеленикаво стъкло, не бе измита добре и част от ръба беше нащърбена, но имаше дупка отгоре и само това имаше значение засега.
Когато огънят на питието поотслабна, успя да ми внуши лъжливо спокойствие. Сякаш се откъснах от света и забелязвах подробностите от обкръжението си необичайно ясно: цветното стъкло над бара, което хвърляше шарени отблясъци по съдържателя и стоката му на стената до мен – закривената дръжка на черпака с медно дъно, муха със зелен гръб, която се мъчеше да се откопчи от някаква лепкава локвичка на масата. Съчувствайки ѝ донякъде, ѝ помогнах с ръба на чашата си.
Лека-полека започнах да обръщам внимание на повишените гласове зад една врата в другия край на помещението. След като приключи с мен, Дугал бе отишъл там, навярно за да уреди нещата и с другия участник. Останах доволна, когато установих, че бъдещият ми жених също не се дава лесно, макар по-рано да не бе демонстрирал възражения. Може би не е искал да ме обиди.
– Само така – промълвих и отпих отново.
След известно време имах неясното усещане, че някой се опитва да ми отвори пръстите, за да пусна зеленикавата чаша. Нечия ръка подпираше лакътя ми.
– Исусе, пияна е като мотика – каза някой до ухото ми. Гласът хриптеше неприятно, сякаш човекът бе ял шкурка. Мисълта ме накара да се изкискам.
– Тихо, жено! – каза неприятният глас. Отслабна, щом мъжът се обърна, за да каже на другиго: – Пияна като говедо и пищи като папагал. Какво да очаква човек...
Някой прекъсна хрипливия глас, ала не разбрах какво казва – думите бяха неразличими една от друга. Но беше приятен глас, дълбок, някак успокоителен. Стана по-отчетлив, така че чувах отделни думи. Опитах да се съсредоточа, но вниманието ми отново се зарея другаде.
Мухата отново се бе озовала в локвичката и отчаяно се дърпаше. Светлината от цветното стъкло падаше върху нея и блестеше в зеленото ѝ гръбче. Погледът ми остана върху това гръбче-петънце, което сякаш пулсираше, докато мухата трепкаше и се дърпаше.
– Братко... нямашшшанс – изфъфлих и отблясъците угаснаха.
14. СКЛЮЧВА СЕ БРАК
Когато се събудих, над главата ми имаше нисък таван, а дебело одеяло бе втъкнато под брадичката ми. Като че ли носех само по нощница. Понечих да седна и да потърся дрехите си, но само след миг усетих, че не е добра идея. Внимателно се отпуснах обратно в леглото, затворих очи и хванах глава, за да не се изтърколи на пода.
По-късно се събудих отново – когато се отвори вратата. Внимателно открехнах око. Мъгливият силует се открои по-ясно в следващите секунди – беше намусеният Мърто, който ме гледаше неодобрително от долния край на леглото. Затворих око. Чух приглушено универсалното шотландско сумтене, като ми се стори, че този път изразява отвращение. Когато обаче отново отворих очи, Мърто го нямаше.
Тъкмо отново потъвах в милостив несвяст, когато вратата пак се отвори и влезе жена на средна възраст, навярно съпругата на съдържателя. Носеше голяма кана с вода и леген. Нахълта с енергична стъпка и отвори кепенците с трясък, който в главата ми прозвуча като сблъсък на танкове. След това жената атакува леглото ми като щурмови отряд и изтръгна одеялото от слабите ми пръсти. Останах открита и разтреперана.
– Хайде, хайде, мило – каза тя. – Да те оправим.
Тя подпъхна здравата си предмишница под раменете ми и ме вдигна в седнало положение. С едната ръка стиснах главата си, а с другата стомаха си.