Щях да се женя. Боже мили! Разсеяна от портвайн и дантели, за миг бях забравила важността на събитието. Когато отново се сетих за това, сякаш някой ме удари в стомаха и трябваше да стисна перилата.
Само че сред тълпата липсваше може би вторият най-важен човек след мен – женихът ми. Окуражена от мисълта, че може да е избягал през някой прозорец и вече да е на километри оттук, приех последна чаша вино от съдържателя, преди да последвам Дугал отвън.
Нед и Рупърт отидоха за конете. Мърто също изчезна, може би в търсене на Джейми.
Дугал ме държеше за ръката – уж за да ме крепи, ако се спъна в пантофите си, а всъщност за да предотврати бягство в последната минута.
Беше „топъл“ шотландски ден – мъглата не бе достатъчно гъста, за да се превърне в дъжд, но и не ѝ трябваше много. Внезапно вратата на хана се отвори и слънцето изгря под формата на Джеймс. Ако аз сияех като булка, то той бе просто ослепителен. Зяпнах и не си направих труда да затворя уста.
Планинец в пълна премяна е впечатляваща гледка, независимо колко е стар, грозен или мърляв. Млад, спретнат и в никакъв случай грозен шотландец направо може да ти спре дъха.
Гъстата златисторижа коса беше пригладена и грееше над фината ленена риза с подгъната яка, издути ръкави и поръбени с дантела ръкавели, които си пасваха съвършено с жабото на врата му, украсено с рубинена игла.
Карираната му наметка бе в черно и алено и гореше до по-неугледното бяло-зелено на Макензи. Вълната, хваната с кръгла сребърна брошка, се спускаше елегантно от дясното му рамо и бе пристегната с инкрустиран със сребро колан. Продължаваше надолу покрай прасците във вълнени чорапи и свършваше малко над лъскавите черни ботуши със сребърни токи. Мечът, камата и кожената торба на врата завършваха тоалета.
Висок над един и деветдесет, широкоплещест и с впечатляващи черти, Джейми нямаше почти нищо общо с мръсния коняр, с когото бях свикнала – и виждах, че и той го знае. Пристъпи с крак напред и ми се поклони по съвършен придворен маниер, като промълви:
– На вашите услуги, мадам – с весел проблясък в очите.
– О… – въздъхнах аз.
Не бях виждала сдържания Дугал съвсем да губи ума и дума. Гъстите му вежди се сключиха здраво над почервенялото лице. Сякаш видът на Джейми бе неочакван колкото за мен, толкова и за него.
– Луд ли си, човече? – успя да процеди накрая. – Ами ако някой те види?!
Джейми повдигна вежда.
– Чичо, нима ме оскърбяваш? При това в деня на сватбата ми. Нали не искаш да посрамя невестата си? Освен това – добави той – едва ли би било законно, ако не се оженя със собственото си име. А искаш всичко да е законно, нали?
Дугал си върна самообладанието с очевидно усилие.
– Ако си приключил, да продължаваме.
Но Джейми като че ли не беше приключил. Пренебрегвайки яда на Дугал, той извади от кожената си торба огърлица от бели мъниста. Пристъпи напред и я сложи на врата ми. Отблизо видях, че мънистата са барокови перли, дребни и с неправилна форма, разделени от миниатюрни златни дискове. От самите дискове се поклащаха още по-малки перлички.
– Шотландски перли са, нищо особено – извинително каза той, – но страшно ти отиват.
Пръстите му останаха още миг на врата ми.
– Това са перлите на майка ти! – възкликна Дугал, вторачен в огърлицата.
– Да – отвърна спокойно Джейми, – а сега са перлите на жена ми. Ще тръгваме ли?
Където и да отивахме, бе далеч от селцето. Бяхме доста мрачна сватбена процесия – двойката младоженци бяха обградени от останалите като арестанти на път към затвора. Единствените думи бяха извинението на Джейми, че е закъснял – трудно си намерил чиста риза и достатъчно голямо палто.
– Мисля, че това е на сина на местния големец – каза той и перна с показалец жабото. – Явно обича да се труфи.
Слязохме и оставихме конете в основата на малък хълм. Нагоре през шубраците се виеше пътечка.
– Организирал си нещата, нали? – Дугал попита Рупърт, докато връзваха животните.
– О, да. – Сред черната брада се бялнаха зъбите на Рупърт. – Не беше лесно да убедим свещеника, но му показахме специалното разрешително.
Потупа кожената си торба, която издрънча приглушено. Добих представа какво е било специалното разрешително.
През ръмящия дъжд и мъглицата пред нас видях силуета на малкия параклис. Потресена, разпознах кръглия покрив и странните многофасетъчни прозорчета, които бях видяла за последно в ярката сутрин, когато се ожених за Франк Рандал.