– Не! – извиках. – Не тук! Не мога!
– Тихо, тихо. Не се коси, моме, не се коси. Всичко ще е наред. – Дугал постави едра длан на рамото ми и започна да издава успокояващи звуци, все едно съм плашлив кон. – Нормално е да сте притеснени – добави към всички. След това ме побутна решително в кръста. Обувките ми потъваха във влажната шума.
Джейми и Дугал вървяха от двете ми страни, така че дори да не си помислям за бягство. Внушителното им присъствие засилваше истерията ми. Двеста години по-късно се бях оженила в същия параклис, очарована от старинната му живописност. Сега всички парчета дърво в зданието скърцаха като чисто нови, от особения чар нямаше и помен и щях да се женя за двайсет и три годишен девствен шотландски католик с награда за главата му, чието...
Паникьосана се завъртях към Джейми.
– Не мога да се омъжа за теб! Дори не знам фамилията ти!
Той ме погледна и повдигна вежда.
– О… Фрейзър. Джеймс Алекзандър Малкълм Макензи Фрейзър. – Произнесе имената си бавно и тържествено.
Смотолевих едно „Клеър Елизабет Бюшамп“ и му подадох ръка, като пълна идиотка. Той реши, че го моля за физическа подкрепа, така че пое ръката ми и я стисна здраво под лакътя си. И така, впримчена в съдбата си, заджваках нататък по пътечката.
Рупърт и Мърто ни чакаха при параклиса и пазеха доведения по принуда свещеник, младеж с червен нос и разбираемо ужасена физиономия. Рупърт небрежно дялкаше с голям нож една клонка и макар да свали пистолетите си с костени дръжки, когато влезе в църквата, ги остави на ръка разстояние, на ръба на кръщелния купел.
Останалите също се разоръжиха, както подобаваше в Божията обител, и задната пейка се напълни с впечатляващ арсенал. Само Джейми не свали камата и меча, навярно защото бяха част от церемониалната му премяна.
Коленичихме пред дървения олтар, Мърто и Дугал заеха местата си като свидетели и церемонията започна.
Формата на католическото бракосъчетание на практика беше същата като в съвремието ми и думите, които ме обвързаха с червенокосия непознат до мен бяха почти същите като тези, които осветиха брака ми с Франк. Чувствах се като студена, куха черупка. Пелтеченето на младия свещеник отекваше в празните недра на душата ми.
Когато дойде време за обетите, се изправих автоматично и с притъпено, отчуждено удивление се взирах в едрата десница на жениха ми, в която изчезнаха замръзналите ми пръсти. Неговите бяха същите и за пръв път се замислих дали и той не изпитва същото като мен, въпреки че не го показваше.
Избягвах да го гледам, но сега го сторих – той също се взираше в мен. Лицето му бе бяло и старателно безизразно – както когато превързвах рамото му. Опитах се да му се усмихна, но крайчетата на устните ми се разтрепериха. Той стисна пръстите ми малко по-силно. Сякаш един друг се поддържахме прави – ако някой пуснеше другия или погледнеше встрани, щяхме и двамата да се строполим. Странно, но това донякъде ме успокои. В каквото и да се забърквахме, поне бяхме двама.
– Взимам теб, Клеър, за своя съпруга... – Гласът му не трепереше, но пък трепереше ръката му. Стиснах я по-здраво. Пръстите ни се вплетоха здраво, като стиснати от менгеме. – ...да те обичам, почитам и закрилям... в добро и лошо...
Думите му идваха сякаш отдалеч. Кръвта се отцеждаше от главата ми. Корсетът бе чудовищно тесен и ми се стори, че под него избива студена пот. Молех се да не припадна.
Високо на една от стените имаше малък прозорец от цветно стъкло. Беше грубо стилизирано изображение на Йоан Кръстител в мечите му кожи. По ръкава ми се разливаха синьо-зелени сенки и ми напомняха за главното помещение на хана – горещо ми се прииска да пийна.
Дойде моят ред. Започнах със заекване.
– В-взимам теб, Джеймс... – изопнах гръб, Джейми се беше справил относително достоверно със задачата си, аз щях да сторя същото – ...за свой съпруг, от този ден нататък... – гласът ми доби увереност – ...докато смъртта ни раздели.
Думите прозвучаха в смълчания параклис със стряскаща окончателност. Нищо не помръдваше, сякаш бяхме комари в кехлибар. Тогава свещеникът поиска пръстен.
Хората се размърдаха неспокойно и зърнах за миг зашеметеното лице на Мърто. Едва имах време да осъзная, че някой е забравил за пръстена, когато Джейми пусна ръката ми и свали един от своите.
На лявата си ръка още носех този на Франк. Пръстите на дясната изглеждаха като замръзнали във вирче синя светлина от един от цветните прозорци. Джейми надяна пръстена. Беше ми голям и щеше да падне, ако Джейми не бе свил пръстите ми около металната халка, след което обхвана юмрука ми в своя.