– О, забравих! Пръстенът ти още е у мен.
Извадих го и му го подадох. Беше тежка златна халка с червен полускъпоценен камък. Той отвори торбата си, за да го пусне вътре, вместо да го сложи на пръста си.
– Беше брачната халка на баща ми – обясни ми той. – Обикновено не го нося, но... исках да ти окажа уважение, като изглеждам колкото се може по-добре.
Той се поизчерви и се зае да пристяга торбата си.
– Наистина ми оказа уважение – отвърнах, усмихвайки се неволно.
– Ще ти взема някой, който да ти става – обеща ми той.
– Не е толкова важно – рекох с неудобство. Все пак възнамерявах скоро да си вървя. – Имам един въпрос – върнах се на темата. – Ако нямаш нищо против. Защо се съгласи да се оженим?
– А… – Той пусна ръцете ми и се облегна леко назад. Направи пауза и приглади вълнената си поличка. Виждах изпъкналите мускули под тежкия плат.
– Ами първо – щяха да ми липсват разговорите ни – започна той.
– Не, питам те сериозно. Защо?
– Преди да ти кажа, искам да те помоля за нещо – каза той бавно.
– За какво?
– За честност.
Сигурно съм трепнала, защото той се приведе напред с длани на коленете.
– Знам, че има неща, които не искаш да ми кажеш, Клеър. Вероятно неща, които не можеш да ми кажеш.
Нямаш представа колко си прав, помислих си.
– Няма да те притискам, никога, и никога няма да питам за неща, които са само твоя работа.
Той се вторачи в ръцете си и притисна длани една в друга.
– И аз имам неща, които не мога да ти кажа, поне не още. Няма да искам нищо, което не можеш да ми дадеш. Но искам, когато ми кажеш нещо, да е истина. Обещавам ти същото. Между нас не стои нищо, освен може би уважение. И мисля, че в уважението има място за тайни, но не и за лъжи. Съгласна ли си?
Той разпери длани, подканяйки ме да отвърна. През едната му ръка минаваше браздата засъхнала кръв. Поставих леко собствените си длани в неговите.
– Да, съгласна съм. Ще ти дам честност.
Пръстите му се сключиха внимателно с моите.
– Аз също. Сега – пое дълбоко дъх, – попита защо се ожених за теб?
– Да, гложди ме леко любопитство.
Той се усмихна и плътните му устни се наляха с настроението, което виждах и в очите му.
– Ами, не те виня, че искаш да знаеш. Имах няколко причини. И мога да ти споделя само една – може би две, – макар че след време ще ти кажа всичко. Но главната причина, сигурно и твоята е тази, беше да те предпазя от Джак Рандал.
Потреперих леко от спомена за капитана и Джейми стисна дланите ми.
– В безопасност си – рече твърдо. – Имаш името ми, рода ми, клана ми и ако се наложи, ще те пазя с цената на собственото си тяло. Този човек няма да ти посегне отново, докато съм жив.
– Благодаря ти – отвърнах. Загледана в силните черти на младото му лице, в изпъкналите скули и мощната челюст, за пръв път почувствах, че абсурдният план на Дугал може и да е бил добро предложение.
С цената на тялото си. Тази фраза се загнезди здраво в ума ми – изпънатите широки рамене, елегантната му свирепост, докато се „фукаше“ с уменията си на лунна светлина преди няколко дни. Говореше искрено – въпреки че беше млад, знаеше какво обещава, а белезите му говореха още по-красноречиво. Не бе по-голям от повечето пилоти и пешаци, за които се бях грижила, и добре знаеше цената на отдадеността си. Не беше някакъв романтичен обет, а прямо обещание да пази сигурността ми с цената на своята. Само се надявах да мога да му предложа нещо в замяна.
– Това наистина е много мъжко – казах искрено. – Но струваше ли си да се женим?
– Да. – Той кимна, като че ли на себе си. Отново се усмихна, малко мрачно. – Познавам онзи човек. Не бих искал да видя куче под негова опека, камо ли безпомощна жена.
– Какъв си ласкател... – измърморих кисело и той се засмя. Изправи се и отиде до масата до прозореца. Някой, вероятно съпругата на съдържателя, беше набрал диви цветя и ги бе натопил в чаша от уиски. Зад нея имаше две винени чаши и бутилка.
Джейми наля вино и ми подаде една от чашите.
– Не е толкова добро, колкото личната изба на Колъм, но става. – Вдигна чашата. – За госпожа Фрейзър – каза тихо и за миг отново ме облада паника. Потиснах я решително и вдигнах своята чаша.
– За честността – рекох и двамата отпихме. После добавих: – Така, това беше първата причина. Има ли други, които можеш да ми споделиш?
Той впери поглед в чашата си.
– Може би просто искам да спя с теб. – Той вдигна глава. – Помисляла ли си за това?
Ако искаше да ме обърка и смути, се справяше чудесно, но реших да не го показвам.
– Е, искаш ли? – стрелнах в отговор.