Тери Брукс
Друидите на Шанара
книга втора от тетралогията "Наследниците на Шанара"
I
Кралят на Сребърната река бе застанал в покрайнините на Градините. Това бяха негови владения от самото начало на магическия век. Сега гледаше света на смъртните и онова, което виждаше, му навяваше тъга и мрачни мисли. Цялата земя боледуваше и умираше, богатият чернозем се превръщаше в прах, тревите вехнеха, горите ставаха на сухи масиви, реките и езерата потъваха в тиня или пресъхваха. Живите същества навсякъде по земята също боледуваха и умираха, останали без храна, защото и тя бе отровена. Самият въздух даже бе отровен.
С всеки изминал ден, мислеше си Кралят на Сребърната река, Шадуините стават все по-силни.
Той се наведе да изчисти алените листенца на цикламите, полепнали по краката му. Отсреща и додето му поглед стигаше всичко бе обраснало в цветя, дрян и череши, в обички, рододендрони, цели лехи перуника, азазалии, нарциси и рози. Стотици видове цветя и растения, непрестанно в цветове, пъстрееха навред. Срещаха се и животни, от най-дребните до най-големите — създания, произхождащи от онова далечно време, когато всичко е съществувало в мир и хармония.
В сегашния свят, светът на Четирите земи и Расите, еволюирали след хаоса и разрушението на Великите войни, онези времена бяха напълно забравени. Единственият оцелял бе Кралят на Сребърната река. Той бе живял още от началото на новия свят и раждането на първите му създания. Млад беше тогава и имаше мнозина като него. Сега бе стар, останал последен от рода си. Изчезнало бе всичко от онези времена, освен Градините. Само те стояха неизменни, поддържани от вълшебна магическа сила. Логосът бе дал Градините на Краля на Сребърната река и му бе завещал да се грижи за тях и да ги пази като напомняне за онова, което веднъж е било и можеше да бъде отново. Външният свят щеше да се мени по своите закони, но Градините щяха да останат завинаги същите.
При все това те се стесняваха. Не толкова физическото им пространство, колкото духовното им влияние. Градините имаха определени и неизменни граници, защото съществуваха в едно ниво на битието, неподатливо на промените в света на смъртните. Те бяха не толкова място, колкото присъствие. И все пак тяхното присъствие бе потискано от болестта на света. Защото Градините и техният владетел бяха свързани с този свят и тяхното предназначение бе да съхраняват неговата сила. Когато отровата плъзна из Четирите земи, това изискваше все повече усилия и резултатите от тях ставаха все по-малко. Човешката вяра и упование в съществуването на Градините, винаги малко колебливи, започнаха да изчезват съвсем.
Кралят на Сребърната река бе дълбоко натъжен от всичко това. И не заради себе си. Той стоеше над тези неща. Тъгуваше заради хората от Четирите земи, тези тленни мъже и жени, за които вълшебната магия щеше да бъде загубена завинаги. Градините бяха я съхранявали в земята на Сребърната река от векове и той беше онзи духовен приятел, който закриляше своите хора. Той се бе грижил за тях, създавал им бе чувство за мир и благоденствие, в което се преодоляваха физическите граници и живееше надеждата, че все още някъде по света съществуваше всемирна любов и доброта. А ето че бе свършено с всичко това. Сега той не можеше да помогне на никого. Злодейството на Шадуините, тяхната отрова, проникнала Четирите земи, беше подронила собствената му сила. И ето че се бе оказал затворен в своите Градини, безсилен да помогне на онези, които бе защитавал с всички сили.
Известно време той съзерцаваше разрухата на света, докато го обзе непреодолимо отчаяние. Спомените бясно се гонеха в съзнанието му. Някога Друидите бяха пазили Четирите земи. Но и Друидите бяха изчезнали. Останали бяха една шепа наследници от рода на Елфите на Шанара, които поколения наред владееха вълшебната магия. Но и те бяха вече мъртви.
Той положи усилие да прогони отчаянието и да си вдъхне надежда. Може би Друидите щяха да се върнат. А имаше и нови поколения от наследниците на Шанара. Кралят на Сребърната река знаеше почти всичко, което ставаше в Четирите земи, макар че не можеше да отиде сред тях. Духът на Аланон бе завещал да се разпилеят децата на Шанара, за да възстановят загубената магия, и те може би все още имаха шанс да оцелеят, за да изпълнят своята мисия. Но всички бяха подложени на крайно изпитание. На изток, на запад и юг ги заплашваха Шадуините, а на север Ул Белк, Каменният крал.
Старецът затвори за миг очи. Той знаеше какво е необходимо, за да бъдат спасени децата на Шанара — една толкова могъща и сложна магия, че нищо да не може да й се опре, магия, която да преодолее всички препятствия, създадени от техните врагове, която да проникне през стената на измама и подлост, скриваща всичко от онези четирима души, от които зависеше толкова много.