Уокър не беше щастлив в Сенни дол. Недоверието и страхът останаха, скрити зад насилените усмивки, зад механичните кимвания и учтивости на селяните, които му позволяваха да съществува сред тях, но не и да бъде приет. Уокър знаеше, че магията е причината за проблемите му. Майка му и баща му може би я бяха смятали за дар, но не и той. И никога вече нямаше да гледа на нея като на дар. Това беше проклятие и той беше сигурен, че то ще го преследва до гроб.
По времето, когато стана млад мъж, Уокър вече беше решил да се върне в Хартстоун, в дома, който бе запомнил с такава любов, далеч от хората на Долината, от тяхното недоверие и подозрителност, от отчуждението, което го накараха да изпита. Момчето Пар се бе приспособило твърде добре и Уокър не се безпокоеше за него. Първо, Пар беше местен човек в Дола и бе приет така, както Уокър никога не съумя. Още повече, че то се ползваше от магическите си способности по доста различен от Уокър начин. Пар никога нямаше колебания; той искаше да узнае всичко, което може да се прави с магия. Не се интересуваше от мнението на другите. Той можеше да се абстрахира от него, докато Уокър никога не успя да стори това. Двамата започнаха малко по малко да се отдалечават с възрастта. Уокър знаеше, че това е неизбежно. Време беше за него да си върви. Джерълън и Мириана настояваха да остане, но в същото време разбираха, че няма да може.
Седем години след пристигането си Уокър Бо напусна Сенни дол. По онова време беше вече приел фамилията на майка си, отказвайки се да използва името Омсфорд, защото то го свързваше тясно с наследството на магията, което той вече презираше, отново се върна в Дарклин Рийч, върна се в Хартстоун, чувствайки се като диво животно в клетка, което е пуснато на свобода. Скъса с живота, който бе оставил зад себе си. Беше решен никога вече да не използва магия. Обеща си да стои далеч от света на хората до края на своя живот.
Почти в продължение на година постъпваше точно както беше решил. И тогава се появи Коглин и всичко се промени…
Изведнаж Уокър се стресна от своята дрямка и спомените изчезнаха. Той се размърда в топлото легло и отвори очи. Известно време не можеше да реши къде се намира. Стаята се обливаше от ярка дневна светлина, въпреки надвисналите горски дървета точно пред прозореца със спуснати завеси. Тя бе малка, спретната, почти без мебели. Имаше фотьойл, малка масичка до леглото и нищо друго. На масата бяха поставени ваза с цветя, леген с вода и дрехи. Единствената врата на стаята беше затворена.
Сторлок. Ето къде се намираше, там, където Коглин го беше довел. Тогава си спомни всичко, което го бе докарало тук.
Внимателно измъкна осакатената си ръка изпод завивките. Сега болката беше слаба, но ръката му още беше натежала от камъка и безчувствена. Той прехапа устни от гняв и безсилие. Нищо не беше се променило, само болката бе намаляла. В края ръката му носеше още каменния си връх, а сивите ивици, по които отровата си проправяше път към рамото му, все още се разрастваха.
Той отново скри ръката си, за да не я вижда. Сторите се бяха оказали безсилни да го излекуват. Каквато и да беше отровата, която Асфинкса му бе предал, Сторите не можеха да й противостоят. А ако и те не можеха — Сторите, които бяха най-добрите лечители из Четирите земи…
Нямаше сили да довърши мисълта си. Прогони я, затвори очи, опита се отново да заспи, но не успя. Пред очите му бе непрекъснато ръката, смазана от каменния клин, забил се в нея.
Завладя го отчаяние и той заплака.
Беше минал един час, когато вратата се отвори и в стаята влезе Коглин, един неканен гост, от който тишината стана още по-неловка.
— Уокър! — поздрави тихо той.
— Те не могат да ме спасят, така ли? — запита Уокър без заобикалки, защото нищо нямаше значение пред отчаянието му.
Старецът застана безизразен като статуя до леглото му.
— Ти остана жив, нали? — отвърна той.
— Не си играй на думи с мене. Каквото и да е било направено, то не е извлякло отровата. Чувствам това. Може и да съм жив, но не за дълго. Кажи, не съм ли прав?
Коглин замълча за момент.
— Прав си. Отровата е още в тебе. Дори Сторите нямат средство да я изчистят или да спрат нейното разпространение. Но са забавили процеса, намалили са болката и са ти дали време. Това е повече, отколкото очаквах, като се има предвид естеството и степента на нараняването. Как се чувстваш?
Уокър се усмихна вяло и горчиво.
— Както се чувства умиращ човек, естествено. Но ще умра в приятна атмосфера.