Те се гледаха известно време без нищо да кажат. После Коглин отиде при фотьойла и се отпусна в него като сноп стари кокали и болни стави, с набръчкана, потъмняла кожа.
— Кажи ми какво се случи с тебе, Уокър.
И Уокър разказа. За това как прочете коженото томче с древната история на Друидите, която Коглин му беше донесъл, как научи за Черния камък на Елфите, как реши да потърси съвета на Гримпонд, как изслуша загадките му и получи видения от него, как реши, че трябва да отиде в Залата на Кралете, да открие тайното място, отбелязано с руни върху пода на Гробницата и накрая как бе ухапан и отровен от Асфинкс, оставен там да го причака.
— Може би не е причаквал точно теб, а всеки, който би дошъл — забеляза Коглин.
Уокър рязко се обърна към него и в очите му проблясваше гняв и недоверие.
— Какво знаеш за всичко това, Коглин? И ти ли играеш същите игри като Друидите? А какво ще кажеш за Аланон? И Аланон ли е знаел…
— Аланон нищо не знаеше — прекъсна го Коглин, като отхвърли обвинението му преди той да го довърши. Старческите му очи просветваха под тънките вежди.
— Ти си се заловил да решаваш загадките на Гримпонд сам — и си сторил глупост. Многократно сьм те предупреждавал, че призракът ще намери начин да те погуби. Как би могъл Аланон да знае за твоето затруднено положение? Отдаваш твърде голямо значение на човек, мъртъв от триста години. Дори беше жив, магията му никога не би проникнала зад тайната в Залата на Кралете. Щом си влязъл там, ти си бил загубен за него. И за мене. Едва когато се появи отново и припадна край Рога на Пъкъла, той разбра какво се е случило и ме призова да ти помогна. Пристигнах по най-бързия начин, макар че и в този случай ми отне три дни.
Той вдигна ръка и го посочи с пръст.
— Задавал ли си си въпроса как успя да оживееш? Аланон намери начин да запази живота ти, първо докато дойда, и след това докато успеем да стигнем до Сторите! Помисли над това, преди да хвърляш обвинения толкова лесно!
Той го изгледа ядосан и Уокър отвърна на погледа му, но пръв отмести очи, твърде измъчен, за да продължи спора.
— В момента ми е трудно да повярвам на когото и да било — промълви той с отслабнал глас.
— На тебе винаги ти е било трудно да повярваш на някого — отсече Коглин неумолимо. — Сърцето ти се е вледенило отдавна, Уокър. Ти си престанал да вярваш в каквото и да било. Спомням си времето, когато не беше така.
Той закрачи из стаята и настъпи тишина. Уокър се замисли за времето, когато старецът беше дошъл при него, когато му бе предложил да го посвети в тайните на използването на магията. Прав беше Коглин. По онова време той не бе изпълнен с такава горчилка, в него имаше надежда.
Почти се разсмя. Беше толкова отдавна.
— Дали с магия не бих могъл да разсея отровата от тялото си — тихо подметна той. — Сигурно ще се успокоя, когато се върна в Хартстоун. Брин Омсфорд навремето е имала подобна сила.
Коглин наведе очи и се замисли. Кокалестите му ръце се сключиха в гънките на дрехата. Изглежда се опитваше да стигне до някакво решение.
Уокър почака за момент, после попита:
— А с другите какво стана — с Пар, Кол и Рен?
Коглин продължаваше да стои с наведени очи.
— Пар отиде да търси Меча, младият Кол е с него. Момичето тръгна да търси Елфите. Те приеха повелите на Аланон.
Той вдигна поглед:
— Ами ти, Уокър?
Уокър го погледна безизразно. Въпросът му се струваше абсурден и тревожещ. Той се разкъсваше от чувство на неверие и несигурност. Някога не би се поколебал да даде своя отговор. Отново се замисли за онова, което Аланон бе поискал от него: да възстанови изчезналия Паранор и да върне Друидите. На времето това му се бе сторило смехотворно, невъзможно начинание. Приел го бе едва ли не като уловка. Той нямаше да вземе участие в подобна глупост, това бе заявил на Пар, Кол, Рен и останалите, с които заедно бяха отишли в Долината на глината. Беше изпълнен с презрение към Друидите заради тяхното нечестно отношение към рода Омсфорд. Той няма да бъде тяхно оръдие. Толкова смел беше тогава, толкова уверен в себе си. По-скоро ще отрежа ръката си, колкото да видя Друидите да се връщат отново, бе заявил той.
И ето че бе платил за своята самоувереност наистина с ръката си.
И все пак, нима тази загуба слагаше край на възможността Паранор и Друидите да се завърнат? Нещо повече, нима той продължаваше да желае това?