Усети погледа на Коглин върху себе си. Старецът очакваше неговия отговор. Уокър бе обърнал очи към него, но не го виждаше. Ненадейно се замисли за Историята на Друидите и разказа за Черния камък на Елфите. Ако не бе тръгнал да търси този изчезнал Камък, нямаше да загуби ръката си. Защо бе отишъл? От любопитство, каза си той. Но такъв отговор бе твърде лесен, той прекалено опростяваше нещата. Във всеки случай, самият факт, че беше отишъл въпреки съпротивата си, не показваше ли, че е приел заповедта на Аланон?
И ако не, какво всъщност правеше?
Той отново погледна към стареца.
— Кажи ми нещо, Коглин. Откъде беше взел онази книга с Историята на Друидите? Как е попадна у тебе? Нали като ми я донесе, каза, че си я взел от Паранор? Но това е невъзможно.
Коглин леко и иронично се усмихна.
— Защо да е невъзможно, Уокър?
— Защото Паранор е бил изтрит от Аланон преди триста години. Той не съществува вече.
Лицето на Коглин се сбърчи като смачкан пергамент.
— Не съществува ли? О, но той съществува, Уокър. Ти грешиш. Всеки може да отиде там, ако разполага с магически способности и си служи по правилен начин с тях. Дори и ти.
Уокър се поколеба, изведнаж се почувства несигурен.
— Аланон изтри Паранор от света на хората, но той продължава да съществува — каза тихо Коглин. — Нужна е само магията на Черния камък на Елфите, за да бъде върнат отново. Дотогава ще остане недостъпен за Четирите земи. Но в него все още може да проникнат онези, които имат способността и смелостта да опитат. Иска се смелост, Уокър. Да ти кажа ли защо? Искаш ли да чуеш историята, свързана с пътешествието ми в Паранор?
Уокър се поколеба, защото не знаеше дали иска да чува каквото и да било повече за Друидите и тяхната магия. После бавно кимна с глава:
— Да.
— Но вече си готов да се отнесеш с недоверие към онова, което ще ти кажа, нали?
— Да.
Старецът се приведе напред.
— Ще ти разкажа. Ще те оставя сам да прецениш.
Той замълча, за да събере мислите си. Лъчите на деня го обгръщаха в светлина и открояваха следите на старостта, прорязали чертите на лицето му, оределите и сплъстени коси и брада, потреперването на силно стиснатите му ръце.
— Това стана след срещата ти с Аланон. И той, и аз усетихме, че няма да приемеш задачата, която ти се дава, че ще се съпротивляваш на всякакво участие, ако нямаш достатъчно доказателства за успех. Ако не виждаш смисъла. Ти си различен от другите — съмняваш се във всичко, което ти се каже Още когато дойде при Аланон, беше вече готов да отхвърлиш онова, което ще ти се каже.
Уокър се опита да протестира, но Коглин вдигна бързо ръце и поклати глава.
— Не, Уокър, недей да спориш. Познавам те по-добре, отколкото ти самият се познаваш. Засега само ме слушай. Отидох на север по повеля на Аланон, сякаш бях изчезнал, като ви оставих да обсъждате помежду си какви действия да предприемете. Твоето мнение бе предрешено. Ти нямаше да приемеш своята задача. И така аз реших да те убедя да промениш намерението си. Виждаш ли, Уокър, аз вярвам в сънищата. В тях виждам истината, която ти още не виждаш. Нямаше да се наема да бъда посредник на Аланон, ако можех да избегна някак си това. Моето време като Друид изтече много отдавна и аз не се стремя да се върна към онова, което съм бил. Но докато съм онова, което съм, длъжен съм да правя необходимото. За мен е от жизнено важно значение да те убедя да не се отказваш от задачата, която ти предстои.
Той целият потръпна, убеден в думите си и в погледа, който отправи към Уокър, се четеше желание да му предаде истини, които знаеше, но не можеше да съобщи.
— Както ти казах, Уокър, отправих се на север. Излязох от Долината на глината, преминах през Драконовия зъб към долината на Друидската крепост. Нищо не е останало от Паранор, освен няколко разрушени постройки на голия хълм. Все още горите обграждат мястото, където някога се е намирал Паранор, но нищо не ще поникне на тази земя, дори и най-малкото стръкче трева. Бодливият плет, който ограждаше Крепостта, е изчезнал. Всичко е изчезнало — сякаш някой великан се е протегнал и го е отвлякъл. Аз стоях там почти до мрак, гледах празното пространство, представях си онова, което някога е било. Можех да почувствам присъствието на Крепостта. Едва ли не я виждах да се показва измежду сенките, издигайки се на фона на притъмняващото източно небе. Почти различавах очертанията на каменните кули и парапети. Чаках, защото Аланон знаеше какво е необходимо и щеше да ми го каже, когато му дойде времето.