Гласът му пресекна и той тръсна глава.
— Не виждаш ли? Няма достатъчно време!
Коглин погледна през прозореца и целият се прегърби в дрехата си:
— А в случай, че има?
Уокър сухо се изсмя, с отегчение в гласа:
— Не зная, Коглин.
Старецът се надигна. Дълго време той се взира безмълвно в Уокър. После каза:
— Напротив, знаеш.
Здраво сключи ръце отпред.
— Уокър, ти упорито отказваш да приемеш истината за своето предопределение. Дълбоко в сърцето си съзнаваш тази истина, но не искаш да й обърнеш внимание. Защо?
Уокър отвърна безмълвно на погледа му. Коглин сви рамене.
— Нямам какво повече да ти кажа. Почини си, Уокър. До ден-два ще бъдеш добре и ще можеш да си вървиш. Сторите направиха всичко, което можаха. Лечението ти, ако бъде възможно, ще дойде от другаде. Ще те върна обратно в Хартстоун.
— Аз ще се излекувам — прошепна Уокър. Гласът му изведнаж стана решителен, изпълнен едновременно с отчаяние и гняв.
Коглин не откликна. Просто загърна дрехата си и излезе от стаята. Вратата тихо се затвори зад него.
— Ще се излекувам — закле се Уокър Бо.
IV
На Морган Лех му бяха необходими три дни след като си взе сбогом с Падишар Крийл и останалите живи членове на Движението, за да измине разстоянието на юг от голите вериги на Драконовия зъб до гористите Дуорфски землища в Кулхавен. Бури разтърсваха планините през първия ден, пороища дъжд промиха гребените и склоновете, оставяйки пътищата прогизнали и хлъзгави от влагата, обгръщайки цялата земя в сиви облаци и мъгла. Към втория ден бурите бяха преминали, слънцето се прокрадваше през облаците и земята изсъхваше отново. На третия ден лятото се завърна, въздухът се затопли и пропи от аромата на цветя и треви, цялата природа грейна в пъстри цветове под ясното, изметено от ветрове небе. Чуваха се тихите, лениви звуци, които издаваха дивите животинки от дъното на своите укрития и леговища.
С оправянето на времето и настроението на Морган се подобри. Бе твърде подтиснат на тръгване. Стеф беше мъртъв, смазан в катакомбите на Джут. На Морган му тежеше постоянното чувство за вина, от необоснованото, но упорито убеждение, че все някак си е можел да предотврати този край. Не знаеше как, разбира се. Тийл беше тази, която уби Стеф и едва не уби него самия. И двамата със Стеф до самия край не подозираха, че Тийл не е това, за което се представя, не е момичето, в което се бе влюбил Дуорфа, а Шадуин, дошъл с тях в планините с единствената цел да ги види унищожени. Понякога Морган се бе усъмнявал в нея, но нямаше нито едно истинско доказателство за своите подозрения до момента, когато тя самата се разкри, а тогава беше вече твърде кьсно. Приятелите му Равнинеца, Пар и Кол Омсфорд бяха изчезнали, след като се изплъзнаха от ужасите на Шахтата на Тире и никой не ги видя от тогава. Джут, крепостта на Движението, беше паднала пред армиите на Федерацията и Падишар Крийл и неговите хора бяха прогонени на север в планините. Мечът на Шанара, който всички търсеха, още не беше открит. Седмиците, преминали в търсене на талисмана, в опити да се разреши загадката на неговото укритие, седмиците, преминали в противоборства, от които ти настръхваха косите, с бегълци от Федерацията и Шадуините, дни на постоянно отчаяние и разочарование, не бяха довели до никакъв резултат.
Но Морган Лех бе издръжлив и след ден-два мрачен размисъл за миналото, което не можеше да се върне, духът му отново се ободри. В края на крайщата, сега той беше нещо като ветеран в борбата срещу потисниците на неговата родина. По-рано не беше нищо повече от един досадник за шепата управници от Федерацията и в интерес на истината никога не бе направил нищо, което да промени изхода от по-мащабните събития в Четирите земи.
Не бе поемал особен риск, но и резултатите от действията му не бяха значителни. Всичко това обаче се бе променило. През последните няколко седмици бе ходил до Рога на Пъкъла, за да се срещне със сянката на Аланон, беше участвал в търсенето на изчезналия Меч на Шанара, беше се сражавал както с Шадуините, така и с Федерацията, и беше спасил живота на Падишар Крийл и неговите хора, като ги предупреди за Тийл преди тя да ги предаде за пореден път. Най-сетне знаеше, че е направил нещо, което имаше стойност и смисъл.