Морган притаи дъх. Тишината на купола сякаш му нашепваше предупреждения, които виеха в съзнанието му.
Уокър Бо отстъпи назад и застана до него. Бледото му, изпито лице се наведе близо и прошепна в ухото му:
— Завий наляво. Аз ще отида надясно. Когато го ударя, имай готовност. Ще се опитам да го накарам да пусне камъка. Тогава ти трябва да го вземеш. После бягай, без да се обръщаш назад. Никакво колебание. За нищо на света не спирай — той стисна китката му. — И бързай, Планинецо, бъди бърз.
Морган мълчаливо кимна. Куикнинг срещна очите му за миг. Той не можа да разчете погледа й.
Уокър тръгна, излезе от отверстието на коридора и се насочи направо към арената, движеше се вдясно към предните пейки и потъна в мрака. Морган го последва, като свърна наляво. Отхвърли страха си и се подчини на нарежданията на Мрачния чичо. Мина по камъка като призрак, бърз и уверен в себе си. Движението го накара да се почувства невероятно сигурен, но все пак страха си остана, като едно заключено животинче под кожата му. Струваше му се, че сенките се скупчват около него, и тишината на купола съскаше в съзнанието му, като безгласна змия. Насочи погледа си към огромното туловище в центъра на арената и дебнеше всяко негово движение, но движение не последва. Ул Белк беше като издялан камък сред неподвижната сивота. Бързо сега, помисли си Морган, и продължи да върви. Бързо като светлина. Забеляза Уокър в отсрещния край на арената. Тънък силует, който почти не се забелязваше в мрака. Само няколко мига, помисли си той. И тогава…
Куикнинг.
Изведнъж той осъзна, че бързайки да се подчини на Уокър, напълно бе забравил момичето. Къде ли бе тя сега? Рязко спря и се огледа, но без успех. Претърси редовете, тунелите, сенките, които се подаваха отвсякъде. Сякаш камък падна върху гърдите му. Куикнинг!
И тогава я видя. Не скрита, или отдалечена от мястото, където те вървяха, а напълно открита, тя крачеше от коридора към арената и направо се беше отправила към огромната фигура на Ул Белк. Дъхът му спря. Но какво правеше тя?
Куикнинг!
Той извика само на ум, но Каменния крал сякаш го чу и откликна с почти недоловимо ръмжене, размърда се, започна да се приповдига, опита да се обърне…
Брилянтна бяла светлина озари купола. Тя бе толкова ослепителна, че за миг дори Морган трябваше да прикрие очи. Сякаш слънцето бе просветнало през облаците, през сивата омара, през самия камък, за да огрее заключения тук въздух. Морган видя, как единствената ръка на Уокър Бо се издигна, измъкна се изпод тъмната му дреха и магията озари пръстите му. Ул Белк извика от удивление. Огромното му тяло се разтресе, издигна ръце, за да скрие очите си като едва успя да повдигне каменното си туловище.
В този момент Уокър Бо скочи напред като сянка срещу светлината и нападна Каменния крал, докато онзи още се чудеше на болезнената светлина. Оцелялата му ръка отново се повдигна и замахна напред. Една цяла торбичка от взривния черен прах на Коглин полетя към Ул Белк и избухна като се удари в Каменния крал. От тялото му се разбиха и посипаха множество парчета. Огън обхвана ръката му, която стискаше в юмрук Черния камък на Елфите.
Но той продължаваше да държи здраво талисмана.
И внезапно Морган Лех откри, че не може да се помръдне. Беше прикован на мястото си. Точно както се беше случило при Джут, когато Смокът бе изкачил височината под прикритието на мрака и бунтовниците от Движението се спуснаха да посрещат атаката му.
Тогава той също се усети парализиран. Връхлетяха го всички страхове и съмнения. Всичките предчувствия и ужаси. Вкопчиха се в него с витите си нокти и го обвиха сякаш във вериги. Какво можеше да направи? Как да си помогне? Магията му бе изчезнала. Мечът бе счупен. Наблюдаваше безпомощно как Ул Белк започна да се обръща. Как посрещна предизвикателството на Уокър Бо и започна да черпи от магията му. Мрачния чичо възобнови атаката си. Този път атаката не бе изненадваща и Каменният крал само примигна. Яркото слънце, което Уокър бе запалил, започваше да изтлява, и сивотата на естествената светлина под купола се връщаше.