Когато започнаха трусовете, те се спогледаха удивено и многозначително. Градът целият се разтресе.
— Нещо се е случило — промълви Хорнър Дийс и повдигна брадатото си лице. — Още нещо.
— Паст Гринт се е размърдал отново — извика Пи Ел с омерзение. Когато си тръгваха, Паст Гринт бе потънал отново в земята, и се бе притаил.
А сега цялата улица, по която вървяха, се разтърсваше от надигането на чудовището.
— Погледни горе. Виж дали има някой там, — посочи Пи Ел.
Дийс отиде без да спори. Пи Ел застана на пътя, докато целият град наоколо се тресеше. Все още беше напрегнат, защото не можеше да забрави битката с Гризача. Споменът за нея го пареше като огън. Нещата вече си идваха по местата. Той чувстваше как събитията следват едно подир друго и нишките на съдбата на петимата от Рамплинг Стийп се разплитат. Чувстваше, че скоро всичко щеше да свърши. Ще бъде приключено.
Хорнър Дийс отново се появи на входа на сградата.
— Няма никой.
— Тогава чакай тук, докато се върнат, — извика Пи Ел и бързо се спусна по улицата. — Аз ще отида да погледна в центъра на града.
— Пи Ел!
Тясното, остро лице се обърна:
— Не се страхувай, старче. Ще се върна.
Може би, помисли си той.
Втурна се в мрака, като остави стария Следотърсач напразно да вика след него. Стига с този Хорнър Дийс, помисли си той с известна горчивина. Все още го глождеше факта, че бе спасил досадния Следотърсач от Гризача, че бе действал инстинктивно, а не както диктуваше здравият смисъл, че бе рискувал собствения си живот, за да спаси един човек, когото и без това смяташе да убие.
От друга страна, плановете му спрямо Дийс и останалите глупаци, които бяха дошли с Куикнинг, започваха да се променят. Дори и в момента тези планове продължаваха да се наместват. Всичко винаги му се бе струвало по-ясно, когато се движи. Добре беше да изчака хода на събитията, но обстоятелствата и нуждите се променяха, а събитията не винаги се оказваха такива, каквито ги бе очаквал. Пи Ел си спомни някогашното си убеждение, че е необходимо да убие своите спътници. Куикнинг, разбира се, трябваше да умре. Вече бе обещал на Ример Дал да я убие. И още по-важно, беше обещал пред себе си. Съдбата на Куикнинг не можеше да се промени. Но защо ще си отваря работа да убива другите? Ако не се опитаха да му попречат в плановете по отношение на момичето, защо да си хаби усилията? Ако успееше някак си да се добере до Черния камък на Елфите, те едва ли ще могат да му причинят каквото и да било. Но дори и да се наложеше да се откаже от плана си — както изглеждаше — старият Следотърсач, едноръкият, Планинецът и певецът не представляваха заплаха за него. Дори и да се изплъзнат от Елдуист, и да тръгнат по следите му, нямаше от какво да се страхува. Как щяха да го открият? И какво можеха да му направят?
Не, нямаше причина да ги убива. Макар че мога да го направя, допълни той мислите си, ако ми се отвори удобен случай.
Трусовете продължаваха, протяжни и дълбоки, сякаш земята протестираше срещу нашествието на чудовищния червей. Пи Ел тичаше насам-натам из празните улици, покрити с развалини, и покрай изподупчените и напукани сгради. Острите му очи се плъзваха покрай сенките, за да види дали няма да се появят спътниците му отнякъде или може би дори следа от Каменния крал. Не се беше отказал напълно от Черния камък на Елфите. Още има някаква възможност, казваше си той. Всичко се наместваше като във водовъртеж. Той просто предусещаше събитията…
От мъглата пред него се появи Куикнинг. Сребристата й коса се развяваше, докато бягаше, тялото й, тънко като тръстика, приличаше на неуловима сянка. Пи Ел отида да я посрещне и я хвана през кръста, преди тя да разбере какво става. Тя ахна от изненада, вцепени се, след което се притисна до него.
— Пи Ел, — едва изрече момичето.
Нещо в начина, по който промълви името му, го стъписа. Той усети страх, примесен с облекчение, някаква странна смесица между тревога и успокоение. Инстинктивно я хвана по-силно, но тя не се опита да се отскубне.
— Къде са другите? — попита я той.
— Идват след мене. Избягаха от Ул Белк и Паст Гринт — черните й очи се съсредоточиха върху него. — Време е да си вървим от Елдуист, Пи Ел. Намерихме Каменния крал и му отнехме Черния камък на Елфите — Морган, Уокър Бо и аз.
Пи Ел положи усилие да запази спокойствие.
— Значи, наистина сме приключили работата си тук? — той погледна в мрака зад нея. — И у кого сега е Камъкът на Елфите?