— Хвърли ми го — прошепна Пи Ел. — Внимателно.
Той държеше Стиела зад Куикнинг. Момичето дори и не помръдна. Чакаше пасивно. Крехкото й тяло се допираше до неговото, толкова отстъпчиво, сякаш като насън. Уокър взе торбичката с Черния камък на Елфите и предпазливо я хвърли на Пи Ел. Пи Ел я пое и я пъхна в колана си, като пристегна катарамата.
— Магията принадлежи на онези, които не се страхуват да я използват — усмихнато каза той, като внимателно се отдръпваше назад. — И на тези, които могат да я съхраняват.
Уокър Бо стоеше неподвижен като скала сред вихрушките прах и трусовете.
— Не идвай след мене, Уокър Бо — мрачно предупреди Пи Ел. — Най-добре ще бъде да останеш тук и да се срещнеш с Паст Гринт.
Той продължи да се отдалечава, без да изпуска из ръце Куикнинг, и проследи другия чак докато онзи се изгуби в мъглата.
Уокър Бо остана неподвижен, втренчен след изчезващите Пи Ел и Куикнинг. Питаше се защо бе преотстъпил Черния камък на Елфите толкова лесно. Не беше искал да постъпи така. По-скоро беше готов да нападне Пи Ел и да спаси момичето. Но когато отправи очи към нея, нещо в погледа й го спря. Все още не беше сигурен, какво бе то. Решимост, смирение или някакво прозрение за бъдещето. Но каквото и да беше то промени намерението му така, сякаш момичето бе използвало магия.
Той наведе глава и присви очи.
Дали наистина бе използвала магията си? Стоеше така, потънал в мисли. Леки капки поръсиха лицето му. Бе започнало отново да вали. Вдигна поглед и си спомни къде е, какво прави и отново чу трясъците от движението на Паст Гринт под града.
Чу гласа на Коглин да мълви в ухото му и нежно да му напомня, че трябва да разбере кой е. Винаги се бе питал това. А ето че сега вече знаеше.
Призова магията и усети как тя леко го изпълва, силна отново след битката му с Каменния крал, сякаш че това единоборство го бе освободило от задръжките, които по-рано му беше наложило. Съсредоточи се в себе си и се завъртя като буреносен вятър. Руната на торбичката, в която беше поставен Черния камък на Елфите, щеше да го води. Той едва вдигна глава и вече можеше да долови следата на Пи Ел.
После тръгна след нея.
Пи Ел бягаше, дърпайки Куикнинг след себе си. Тя вървеше без съпротива, послушно се стремеше да бъде в крачка с него, не казваше нищо, не питаше нищо, очите й бяха далечни и спокойни. Погледна я само веднъж и бързо отмести погледа си. Онова, което видя в тези тъмни очи, го притесняваше. Тя явно виждаше нещо, което той не можеше да види, нещо древно и несподелимо, част от нейното минало и бъдеще — той бе сигурен в това. Тя продължаваше да бъде енигма за него, единствената тайна, която не успя да разреши. Но скоро щеше да я разреши, обеща си той. Стиела щеше да му даде отговор на онова, което тя криеше, и тогава нямаше да има никакви тайни. Магията нямаше да го позволи. Точно както с всички останали, които бе убил, щеше да остане само истината.
Почувства как първите капки поръсиха горещото му лице.
Спусна се вляво от едно кръстовище, за да се отклони от посоката, в която Морган Лех бе поел и която евентуално щеше да последва Уокър Бо. Нямаше защо да им дава шансове да го открият. Той смяташе бързо да напусне града, да мине през провлака, да изкачи зъберите, и после да поеме из планините. Когато се отдалечи до някое уединено място, ще използва подходящ момент, за да я убие. Той целият се превърна в очакване. Куикнинг, дъщерята на Краля на Сребърната река, най-удивителното магическо същество щеше да бъде негова завинаги.
И все пак известно съмнение го глождеше. Защо ли се чувстваше толкова неспокоен? Търсеше отговора и си спомняше, какво бе казала тя за нуждата от магията на тримата — на Планинеца, на Уокър Бо и на самия него. И тримата са необходими, бе заявил Краля на Сребърната река. И затова тя ги бе избрала. Убедила ги бе да дойдат. И ги бе държала заедно, въпреки гнева и недоверието им. Но нали Уокър Бо и Планинецът бяха открили къде се крие Ул Белк и му бяха отнели Черния камък на Елфите, а той нищо не бе направил — само дето унищожи Гризача. Но нима за това е била необходима магията му? Какъв е бил смисълът да идва? Някак си не изглеждаше достатъчно. Трябваше да има и още нещо.
Пи Ел вървеше сред мъглата на Елдуисткото утро и здраво държеше момичето, като си мислеше, че цялото това пътува е загадка с твърде много неизвестни. Те бяха дошли да търсят Каменния крал — въпреки това, другите, а не Пи Ел, го бяха намерили. Бяха дошли да върнат Черния камък на Елфите — и все пак другите, а не Пи Ел, бяха направили това. Магията на Стиела беше най-страшната магия, която някой от тях притежаваше — и все пак за какво бе послужила тя?