Какво направих?
Той се обърна и се спусна да тича. Вледеняването му изведнъж се превърна в огън, а в съзнанието му жужаха думите като рояк стършели с остри разтворени жила.
Какво направих?
Той прелетя покрай Хорнър Дийс с бързина, породена от страха и отчаянието, тъй че старият Следотърсач нямаше никакви шансове да го спре. Каменната улица цялата се тресеше и дъждът се лееше като из ведро, но нищо не можеше да го спре. Мракът се спусна над него с дружеска прегръдка и той се сви като малка фигурка в сянката на древните градски сгради, дребна искрица живот, уловен от магия далеч по-стара и силна от неговата. Видя лицето на Куикнинг пред себе си. Усети как очите й го гледаха, когато Стиелът се забиваше в тялото й. Чу нейната въздишка на облекчение.
Пи Ел се затича из улиците на Елдуист като безумен.
XXXI
Пръв стигна до Куикнинг Морган Лех. Той се освободи от Уокър със сила, която удиви другия, прекоси празния площад и пое момичето на ръце, преди то още да падне на камъка. Коленичи, като я държеше в ръцете си. Прилепи пепелно сивото й лице до гърдите си и започна да шепне името й все отново и отново.
Уокър Бо и Хорнър Дийс побързаха от двете страни, наведоха се над нея и си размениха тъжни погледи. Ризата на Куикнинг бе цялата просмукана от кръв.
Уокър се изправи и погледна в посоката, където беше изчезнал Пи Ел. Убиецът вече се беше скрил в лабиринтите от сгради и улици, беше избягал към провлака и скалите отвъд него. Уокър си спомни как изглеждаше лицето му — изпълнено с ужас, неверие и ярост. Явно убийството на Куикнинг не бе оправдало надеждите му.
— Уокър! — в гласа на Морган Лех звучеше отчаяна молба.
Уокър се наведе към него.
— Помогни й, тя умира.
Уокър погледна кръвта под дрехите й, смазаното, отпуснато тяло, лицето с дългата коса, разпиляна като сребрист воал. Тя умира. Той повтори думите в тишината на съзнанието си, без да може да повярва, че това е възможно, удивен, че не бе и предполагал, колко това е неизбежно. Той гледаше момичето също толкова безпомощен и отчаян като Планинеца, но все пак до съзнанието му достигаше истината, че това действително става.
— Уокър, направи нещо! — повтори Морган, покрусен, настоятелен.
— Планинецо — каза в отговор Хорнър Дийс, като внимателно го хвана за рамото, — какво искаш от него да направи?
— Какво да искам, да използва магията си! Да й даде същия шанс, какъвто тя даде на него!
Уокър коленичи. Гласът му бе спокоен и нисък.
— Не мога, Морган. Аз не притежавам магията, която е необходима.
Той протегна ръка, за да докосне гърлото й и да опипа пулса й. Той все още биеше, макар и неравен, чуваше се дишането й.
— Тя трябва да направи, каквото може, за да се спаси.
Морган го гледаше известно време, после отново започна да говори на Куикнинг, призовавайки я да се събуди, да му каже нещо. Думите му бяха объркани, отчаяни, умолителни. Момичето леко се помръдна в отговор.
Уокър отново погледна Хорнър Дийс. Старецът бавно поклати глава.
В този момент очите на Куикнинг се отвориха. Те бяха ясни и уплашени, проникнати от болка.
— Морган — прошепна тя, — вземи ме и ме изнеси вън от този град.
Морган Лех, който смяташе да направи нещо друго, изобщо не се противопостави. Той я вдигна без всякакво усилие и я понесе, сякаш беше въздушна. Притискаше я близо до себе си, предаваше й от своята топлина и й шепнеше, докато вървяха. Уокър и Дийс ги следваха безмълвно. Пресякоха площада и тръгнаха по улицата, по която беше избягал Пи Ел.
— Придържай се към пешеходните пътеки — бързо предупреди Уокър и Морган веднага се подчини.
Изминали бяха кратко разстояние, когато земята отново се разтресе. Целият Елдуист откликна на този трус, сградите зпочнаха да се пропукват и да рухват, камъни и облаци прах се изсипваха по улиците. Уокър обърна поглед назад към центъра на града. Паст Гринт отново се беше раздвижил. Не се знаеше кой бе победил при единоборството му с Ул Белк, но чудовището бе предприело нови действия. Може и да бе убило баща си. А може би бе решило, че Черният камък на Елфите е по-важен. При всички случаи се бе отправило към тях. Отказало се бе от подземните си тунели и се бе втурнало направо из улиците на Елдуист. Всички стени се тресяха и се срутваха при неговото минаване. Отровата от тялото му оставяше грозна следа. Наоколо въздухът просветваше и пушеше.