Останалите от групата на Рамплинг Стийп се завтекоха на юг към провлака като с усилие се държаха на краката си. Земята под тях непрестанно бе разтърсвана. Отвсякъде зейваха капандури, отворени от ударите на падащи камъни и от земните трусове. Зад тях Паст Гринт ръмжеше и пъшкаше настойчиво и все повече приближаваше. Въпреки че носеше Куикнинг, Морган вървеше невероятно бързо и нито Уокър, нито Хорнър Дийс успяваха да го догонят. Старият Следотърсач вече бе изостанал на петдесетина крачки, когато най-сетне те излязоха от града. Дийс дишаше тежко, уморено и едва се крепеше да не падне. Уокър беше между двамата, гърдите му се свиваха от болка, краката му бяха натежали и слаби. Той извика на Морган да забави крачка, но Планинецът беше глух. Цялото му внимание бе насочено към момичето. Уокър се обърна към Дийс и към разтърсените сгради, покрай които минаваше Паст Гринт, който беше по-близо отпреди, към сянката, която хвърляше чудовището на фона на сивата светлина. Не му се струваше вероятно да избягат. Трудно му беше да мисли каква ирония бе това. Да бъдат убити заради нещо, което дори не притежаваха.
Минутите им се струваха невероятно дълги, докато те бягаха, отброявани от ударите на крачките им по камъка. Вълните се разбиваха в бреговете на провлака от двете им страни. До горещите им лица достигаха пръските на вълните. Скалите станаха по-хлъзгави и те падаха и се подхлъзваха, докато тичаха. Облаците потъмняха и пак започна да вали. Уокър отново си спомни лицето на Пи Ел в момента, в който прободе Куикнинг. Явно бе останал изненадан от израза на очите й. Пи Ел не беше готов да я види да умира. Дали всъщност бе желал да забие Стиела? Нещо в движението и на двамата, точно преди удара, беше обезпокоително. Защо Куикнинг просто не беше побягнала? Тя се беше освободила за миг, но въпреки това се бе обърнала с лице към него. А може би към острието? Може би съзнателно? Уокър потрепера. Дали не беше направила нещо повече от това да стои там и да чака? Дали сама не беше се притиснала към Пи Ел?
Обърканите му мисли започнаха постепенно да се изясняват, вледеняващи като лед. По дяволите! Нима това беше причината Пи Ел да бъде повикан, Пи Ел с магическото си оръжие, с магия, на която нищо не може да устои — нима той беше тук именно заради това?
Морган Лех пред него достигаше вече началото на зъберите и пътеката, която извеждаше нагоре от провлака. Започна да се изкачва без да забавя крачка.
Паст Гринт се появи зад тях. Чудовищната му глава се показа между разрушените сгради, издигна се, за да подуши въздуха, и отново се спусна напред. Плъзгаше се покрай стените на града, все едно че нямаше кости. Изпълни целия провлак с туловището си, като си пробиваше път напред като някакъв бог с невероятни размери.
Уокър с усилие започна да се изкачва по пътеката към върха на скалите, докато Хорнър Дийс все още изоставаше назад. Опитваше се да се освободи от мислите си за Куикнинг и Пи Ел, те бяха безсмислени. Защо трябваше Куикнинг да иска Пи Ел да я убива? Защо трябваше да иска да умира? Нямаше никаква причина. Опитваше се да насочи вниманието си към това какво да направи, за да забави напредването на Паст Гринт. Той още веднъж хвърли поглед назад и видя как огромният червей си пробива път през скалата. Дали нямаше да събори провлака под себе си? Не, скалата беше твърде надълбоко. А може би, скалите над нея? Отново не. Той просто можеше да си пробие тунел през тях. Водата щеше да забави пробива му, но те всъщност загърбваха цялата вода с Тайдрейс. Магията на Уокър и дори на Коглин не беше достатъчно силна, за да попречи на Паст Гринт. Да бягат беше единственият им шанс, а те не можеха да бягат твърде дълго.
Той стигна върха на скалите и видя, че Морган Лех бе спрял да ги почака. Планинецът бе коленичил и едва си поемаше дъх на височината, от която се виждаше целият полуостров и Елдуист. Главата му бе наведена. Той бе прегърнал Куикнинг в ръцете си. Очите й бяха отворени и будни. Уокър стигна до тях и спря. Лицето на Куикнинг беше тебеширено бяло. Морган Лех вдигна очи.
— Тя не иска да използва магията си, — промълви той, без да може да повярва на ушите си.
Уокър коленичи.
— Спаси се, Куикнинг, ти имаш сила за това.
Тя поклати глава. Черните й очи блестяха, когато се спряха на очите на Морган.